Определение № 516 от 22.04.2025, Окръжен съд - Стара Загора

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 516 гр. Стара Загора, 22.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Ст. Златев

Членове:

Мариана М. Мавродиева

Веселина К. Мишова като разгледа докладваното от Мариана М. Мавродиева Въззивно частно гражданско дело № 20255500500221 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „А.С.В.“ ЕАД, гр.С., представлявано от законния си представител З.Б., чрез юриск. И.Н., против разпореждане № 409 от 04.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 229/2025 г. по описа на Районен съд - Ч., с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против В. И. И. в частта за претендираните суми: 123.23 лв. – възнаградителна лихва за посочен период, 644.49 лв. – за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги и 81.19 лв. – лихва за забава по договор за кредит.

Частният жалбоподател твърди, че процесният договор съдържал всички задължителни реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за издължаване на кредита и не противоречал на императивните правила на ЗПК. Клаузите на договора за кредит били индивидуално уговорени, такива, с които ответникът изрично се съгласил, подписвайки го, доброволно се задължил за връщане на съответните суми.

Погрешно съдът приел, че бил нарушен чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК. Излага съображения за начина на изчисление на ГПР. Твърди, че в общите условия ясно и изчерпателни били посочени компонентите, които са включени при определяне на ГПР, а в договора недвусмислено същите били посочени в процентно изражение и като глобална сума, предвид което липсата на данни за взети предвид допускания сама по себе си не можела да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с предложения на други кредитни институции.

Моли съдът да отмени атакуваното разпореждане и да бъде разпоредено 1 издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за цялата претендирана сума.

Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и материалите от първоинстанционното дело, намери за установено от следното:

Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок разпореждането е получено от заявителя на 04.03.2025 г., а жалбата е подадена на 06.03.2025 г. против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване.

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, заявителят „А.С.В.“ ЕАД, гр.С. е поискал издаване на заповед да изпълнение против В. И. И. от. с. Б.Д., общ. Ч., за сумите: 700 лв. – главница по договор за заем; 123.23 лв. – договорна лихва по договора за заем; 644.49 лв. – допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги; 81.19. лв. – лихва за забава по договора за кредит и законна лихва. В обстоятелствената част на заявлението е посочено, че вземанията произтичат от договор за заем Микро Кредит и Договор за допълнителни услуги към заем Микро кредит, сключени между В. И. и „Микро кредит“ АД, на 13.02.2024г. Впоследствие вземанията по двата договора били прехвърлени в полза на АСВ ЕАД. Съгласно общите условия, при които бил подписан договора заемополучателят се задължил да върне заема – 700 лв., заедно с договорна лихва – 123.23 лв., на 9 равни месечни вноски, в размер на 91.47 лв., като първата вноска била платима на 18.03.2024г. Общо договореният размер на заема бил 823.23 лв. Бил сключен и Договор за допълнителни услуги с пакетна цена 644.49 лв., която се дължала на 9 равни месечни вноски по 71.61 лв.

Твърди се, че длъжникът не е заплатил задължението по договора, срокът на който изтекъл на 18.11. 2024г. Начислена е и мораторна лихва в размер на 81.19 лв. Претендира разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Към заявлението са приложени освен пълномощно и документ за внесени ДТ, договор за кредит, договор за допълнителни услуги и ОУ.

Съдът е издал Заповед за изпълнение № 133 от 04.03.2025г. по чл. 410 от ГПК срещу В. И. И. за сумата 700 лв. – главница по договора за кредит, заедно със законната лихва, държавна такса 25 лв. и разноски за юрисконсултско възнаграждение – 50 лв.

За да отхвърли заявлението в останалите му части, районният съд е приел, че клаузите от договора, касаещи уговорено възнаграждение за допълнителни услуги е в противоречие със закона- чл 10а ал. 2 от ЗПК, а посоченият в договора ГПР – 48.90 % е нереален, тъй като в него не е калкулирно като разход възнаграждението за допълнителни услуги. Според районният съд неправилното посочване на ГПК трябва да се приравни на липсващ ГПР с последиците съгласно чл. 22, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК – целият договор за потребителски кредит е недействителен и потребителят дължи само чистия размер на кредите.

2

Въззивната инстанция намира, че годишният процент на разходите представлява част от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Неспазването на изискването за посочването му представлява основание за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР отразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения и т.н.), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От тази обща законодателна уредба се извежда ролята на ГПР като ориентир за обосноваване на информирано икономическо решение на средния непрофесионален потребител, който има възможност да избира между различни по вид и условия кредитни продукти. Именно с оглед възможността за извършване на сравнение между различни продукти, законът въвежда единна формула за изчисляване на ГПР, приложима във всички случаи на потребителско кредитиране - чл. 19, ал. 2 ЗПК. При изчисляване на ГПР, съгласно посочената в приложение № 1 от ЗПК формула за база се вземат разходите и допусканията, посочени в самия договор за кредит. Оттук следва извода, че за да отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1 ЗПК за яснота и разбираемост, договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (така Решение от 20 септември 2018 г. по дело C 448/17 на СЕС). Независимо дали става дума за фиксиран или променлив лихвения процент, договорът следва да съдържа всички допускания, при които е изчислен ГПР, тъй като неговата величина включва не само възнаградителната лихва, но и други разходи. Дори при фиксиран лихвен процент, не отпада необходимостта потребителят да извърши сравнение с други сходни продукти, за да вземе информирано пазарно решение, каквато всъщност е идеята изобщо за ГПР.

В случая към заявлението е представен договор за заем Микрокредит от 13.02.2024г. , в който ГПР е посочен само като цифрова величина, без посочване на отделните компоненти, които го формират. Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C 714/22, постановено по тълкуване на Директива 2008/48, същата следва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби от Директивата допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем 3 главница.

На следващо място с решение на СЕС по дело C2002/3134, предмет на разглеждане на което е съответствието на разпоредбите на договори за кредит, сключени от „Профи кредит България“ ЕООД, с правилата на общностното право, е дадено тълкуване, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В случая, при прибавянето и на разходите за допълнителни услуги, по договора за допълнителни услуги към ГПР, величината на този коефициент би надхвърлила ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед на изложеното и като е зачел приложението на чл. 23 ЗПК, присъждайки само чистата стойност на кредита, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно разпореждане.

Водим от горните мотиви, Окръжният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 409 от 04.03.2025 г., постановено по ч.гр.д. № 229/2025 г. по описа на Районен съд - Ч..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4