Определение № 4184 от 19.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4184 гр. София, 19.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20238002102084 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. Д., чрез процесуален представител адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 18/21.02.2023 г., постановено по в.т.д. № 310/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 77/28.07.2022 г., по т.д. № 170/2021 г. на Окръжен съд- Плевен в частта му, с която е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗК "Лев инс" АД [населено място], иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над 20 000 лв. до размера от 45 000 лв. /частичен от 80000 лв./, обезщетение за претърпени неимуществени вреди болки и страдания от телесни увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 15.03.2021 г.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима.

В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия. Изразено е и несъгласие с размера на присъденото обезщетение. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на обезщетения в пълния му предявен размер. Претендират се разноски по делото.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване- т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на 1 възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест ?“; 2. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“; 3. „ Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“; 4. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /случая движение с малка превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“; 5. „Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултата на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем- може ли приносът да е хипотетично предполагаем?“; 6. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“. По отношение на тази група въпроси, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 61/01.03.

2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 147/05.12.2017 г., по т.д. № 60341/2016г. на ВКС, I т.о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о.;

Решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, 1 т.о.; решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г.. на ВКС, III г.о.; решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о. и др.; 7. „Длъжен ли е въззивния съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните, чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 8.

„Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“; 9. „Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?“. По отношение на въпросите под №№ 7-9 също се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ТР № 1/ 2013г. на ОСГТК; ТР № 1/2001 г. на ОСГК;

2

Решение № 42/05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г.о.; 10. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.?“; 11. „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2004-2009 г./, но при лимит 2- 5 пъти по -нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?“ и 12.

„Нарушен ли е принципа на справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и задължителната съдебна практика- ППВС № 4/68г. при липса на извършено от съда адекватно съпоставяне на търпените морални вреди от получените телесни повреди, в резултат на ПТП с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение?“. По отношение на въпросите под №№ 10-12 се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС 4/1968 г.; решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС II т.о.; решение № 27/15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, II т.о.; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. 14/2009 г. на ВКС, II т.о и др. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.

Ответника по жалбата ЗК "Лев инс" АД [населено място] е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата.

Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи: естеството на ПТП от 15.03.2021 г. /реализирано между л.а. марка „Воксхол“, управляван от А. Т. Г. и велосипедиста С. Д., в резултат на което са причинени телесни 3 повреди на последният/, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищеца.

Позовавайки се на заключението на съдебно-медицинската експертиза и събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вредихарактера на уврежданията на ищеца /многофрагментна фактура на лявата подбедрица и разкъсно- контузна рана на лявата вежда/, продължителността и интензивността на претърпените от него болки и страдания и търпените неудобства /по- продължителният период неработоспособност, психическият дискомфорт, извършената операция, гипсова имобилизация, останалия в крака имплант/, възрастта на пострадалия, липсата на данни и медицински документи удостоверяващи усложнение, отклонение от нормалния оздравителен процес и последващо лечение, обстоятелството, че пострадалият към момента е в добро общо състояние, ходи без помощни средства и отново кара колело /според СМЕ ищецът бил практически възстановен, и реално функцията на крака- възстановена, но предвид неговата възраст и тежестта на счупването не може да се очаква такава функция, каквато е имал преди произшествието/, обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди, е в размер на 40 000 лв.

Прието е от въззивния съд, с оглед заключението на САТЕ и дадените от вещото лице изготвило заключението, обяснения в о.с.з., че е налице степен – 1/2 на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Ищецът допринесъл за настъпване на вредата спрямо самия себе си, чрез действия извършени в нарушение на чл.80 т.2 от ЗДвП /според който водачът на велосипед е длъжен да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение/ вр. с чл.36 ал.2 от ЗДвП /според който при завиване наляво за навлизане в път с двупосочно движение водачът на пътното превозно средство завива така, че да навлезе по възможно най-краткия път в дясната част на платното за движение/, като „сякъл завоя“, навлизайки в лентата на движение на лекия автомобил, преди той да навлезе в мисленото пътно платно на велосипеда и така движейки се намалил възможността да бъде възприет като надлъжно направление от страна на водача на лекия автомобил, и обранототой да възприеме местонахождението, траекторията и посоката на движение на автомобила, т.е. намалил е възможността за взаимното възприятие на двамата водачи един към друг по начина на своето движение към кръстовището. Според вещото лице била налице и техническата възможност всеки един от двамата участници в движението да предотврати произшествието /велосипедът се е движил със скорост от 8-10км/ч, а лекия автомобил с около 23.04км/ч./, като водачът на лекия автомобил е допуснал закъснение при използване на спирачната система към момента, в който имал техническата възможност да възприеме велосипедиста и да предприеме действия за спиране като спре преди мястото на удара, а велосипедистът- да реализира движение по най-краткия път, без да сече съответния завой, с което да се получи разминаване между двете превозни средства. Съдът приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и приел дължим размер на обезщетението – 20 000 лв., с 4 оглед на това е направен извод за неоснователност на въззивната жалба и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до размера от 45 000 лв.