Решение № 2796 от 13.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2796 гр. София, 13.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г.а

Членове:

Димитър Ковачев

Биляна Симчева при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20231100504458 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Д. Н. Н. срещу решение № 20073991/11.01.2023 г. по гр.д. № 5075/2019 г. на Софийски районен съд, 151 с-в, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. Н. срещу “Райфайзенбанк България” ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 11304/2012 г. на Софийски районен съд, 77 с-в

В жалбата се иска отмяна на постановеното съдебно решение с доводи за неговата неправилност, поради нарушения на материалния закон.

Въззивникът сочи, че съставът на Софийски районен съд е достигнал до погрешния правен извод за действителност на издадената заповед за изпълнение с оглед обстоятелството, че издаването на заповедта, в нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК, не се предхожда от съставянето на писмен съдебен акт, в който да е обективирана волята на съда. Намира че е нарушено европейското законодателство, не е предоставена от страна на съда изискуемата от законодателя потребителска закрила, както и че, в нарушение на процесуалните правила, издадената заповед за изпълнение не му е била надлежно връчена преди съдът да издаде изпълнителен лист, което е довело до препятстване на правото му на защита. Отправя искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да 1 бъде уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /с предходно наименование пред СРС - “Райфайзенбанк България” ЕАД/ подава отговор с искане жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна. Не отправя претенция за присъждане на разноски.

С определение по реда на чл. 227 ГПК, на мястото на въззиваемата страна „Кей Би Си Банк България“ ЕАД съдът е конституирал нейният правоприемник “Обединена българска банка” АД. В проведеното по делото пред въззивния съд открито съдебно заседание, страната не изпраща представител и не взема становище по жалбата.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното:

Безспорно е между страните по делото, че ч.гр.д. № 11304/2019 г. е образувано по подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от “Райфайзенбанк България” ЕАД срещу длъжниците Д. Н. Н. и “ДН Авто” ООД.

Не се спори, а и се установява от представените пред СРС писмени документи, че на 14.03.2012 г. Софийски районен съд, 151 с-в, е издал исканата заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, ведно с изпълнителен лист.

Длъжниците по заповедта са подали частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение, както и възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, които са оставени без разглеждане от СГС 2 като просрочени с определение, потвърдено от Софийски апелативен съд.

При гореописаната безспорна по делото фактическа обстановка, предмет на въззивното производство е единствено правният спор относно действителността на издадения съдебен акт – заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

По така очертания предмет на обжалване, настоящият състав намира следното:

Нищожността е най- тежкият порок на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни актове - недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива, в които е налице явна фактическа грешка - нищожният акт не е годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение.

Както посочва самият въззивник, в процесуалния закон не се съдържа изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им - едностранни властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е: постановен от ненадлежен състав - от лице, което не разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища; ако е постановен устно или, макар и да е изготвен в писмена форма, е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, поради тяхното несъгласие с него; когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно престъпление.

В процесния случай, видно от приложения по делото доказателствен материал, атакуваният съдебен акт - заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, не разкрива недостатъци, водещи до неговата нищожност.

Заповедта е постановена в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен едноличен състав, съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписана е и не противоречи на свърхповелителни правни норми, респективно, не разпорежда извършването на престъпление, нито е възникнала в правния мир в резултат на извършено такова, доколкото наличието на престъпление може да бъде установено единствено с влязла сила присъда, а не инцидентно в рамките на гражданско съдопроизводство.

3

Досежно формата на съдебния акт и липсата на произнасяне с нарочен писмен акт относно предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, съдът намира следното:

Трайно установената и непротиворечива съдебна практика, непроменена още от въвеждането на заповедното производство с действащия ГПК от 2007 г., се концентрира около становището, че издаването на заповедта за изпълнение, не е необходимо да се предхожда от постановяване на нарочно, отделно и самостоятелно разпореждане на съда, с което да се уважи заявлението за издаването на заповедта.

Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, освен в случаите по т. 1 - 5 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението.

Заповедта за изпълнение не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК, чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно специална наредба.

Особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. С оглед на това, липсата на разпореждане, с което се установява наличието на предпоставките по чл. 411 ГПК, като самостоятелен, отделен и предходен писмен акт, само по себе си не води до каквато и да било незаконосъобразност /неправилност, недопустимост или нищожност/ на издадената съдебна заповед за изпълнение / в този смисъл и Определение № 1022 от 9.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3861/2022 г., IV г. о., ГК.

Неотносими към въпроса за нищожността на атакувания съдебен акт са, на следващо място, доводите за неприлагане или неправилно прилагане от заповедния съд на норми от правото на Европейския съюз в области със споделена компетентност и необходимостта на отправяне на преюдициално запитване. Противоречието с норми на общностното право е в състояние да доведе до нищожност на съдебния акт единствено в случай, че постановените с него правни последици - процесуални или материални - влизат в явно 4 противоречие със свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление.

В случая с оспорваната заповед за изпълнение се разпорежда плащането на парична сума, които правни последици категорично не са в състояние да обусловят извод за нищожност на съдебния акт, от които произтичат /независимо от обстоятелството дали съдът служебно е извършил проверка за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, или не/. Следва да се отбележи, че в заповедното производство съдът не решава със сила на пресъдено нещо въпроса, относно дължимостта на претендираното вземане, тъй като по дефиниция се предполага, че същото е безспорно. В случай, че длъжникът своевременно оспори вземането, то една тогава за кредитора възниква необходимост да предяви установителен иск за вземането си, чиято основателност следва да докаже пълно и главно по правилата на общия исков процес.

Наред с това, допуснатите в съдебното производство евентуални нарушения на правото на ЕС, не биха могли да доведат до нищожност на постановените в него актове, а евентуално до тяхната неправилност.

Условията за валидност на актовете постановени в съдебното производство на определена страна членка се уреждат от вътрешното й процесуално законодателство, а не от правото на ЕС. Затова и валидността на съдебния акт не зависи от приложението на правото на ЕС. Последното се прилага заедно с вътрешното право на страната членка и евентуалните допуснати от съда нарушения на това право биха могли да доведат до неправилност на съдебния акт, но не и до неговата нищожност, ако са налице, установените от закона условия за неговата валидност.

На последно място, несъстоятелни и неотносими към конкретния правен спор са и оплакванията, свързани с ненадлежно връчване на издадената заповед за незабавно изпълнение, които /дори и да бяха основателни, не биха могли да повлият на действителността на съдебния акт./ Единствено за пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че видно от събраните по делото доказателства, заповедта за изпълнение е била връчена на ищеца по делото, като същият е подал възражение срещу нея, но след изтичане на предвидения за това преклузивен срок, като не са налице данни за подаване на възражение по реда на чл. 423 ГПК. Тук следва да бъде отбелязано, че страните в процеса не могат да черпят права от своето процесуално бездействие, както и, по пътя на отделно исково производство, да санират процесуалните си пропуски, изразили се в несвоевременно упражняване на предоставени им от закона възможности за защита.