Определение № 571 от 09.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 571 гр. София, 09.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниел Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20258002104528 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 764 от 04.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2608/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, е потвърдено решение № 436 от 21.07.2023 г., постановено по гр. д. № 101/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, в частта, с която искът с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, предявен от М. Д. И. срещу Г. Н. Н. и Д. Г. Н. е уважен, като е прогласена относителната недействителност на сключената между ответниците съдебна спогодба, инкорпорирана в протокол от 30.12.2015 г. по гр. д. № 347/2015 г. по описа на Районен съд – Етрополе, по силата на която Г. Н. се задължава да изплаща месечна издръжка на майка си Д. Г. Н. в размер на 1450 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на причини, изменящи или прекратяващи издръжката, считано от 21.12.2015 г.

Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД за обявяване нищожността на процесната съдебна спогодба от 30.12.2015 г., е влязло в сила, като необжалвано от страните.

Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби с идентично съдържание от ответниците по делото Г. Н. Н. и Д. Г. Н., чрез общия им пълномощник адв. К. Г..

В касационните жалби се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.

1

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване към жалбите касаторите посочват в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните идентични правни въпроси: 1/ „Въззивният съд мотивирал ли е решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.

236, ал. 2 ГПК и изложил ли е фактически и правни изводи по съществото на спора и произнесъл ли се е по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК и респ. приложил ли е относимите материалноправни норми?“; 2/ „Произнесъл ли се е съдът свръхпетитум ако е взел предвид обстоятелства, които не са били релевирани в исковата молба, като фактически основания на иска?“.

Касаторите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК без обаче да посочват конкретна хипотеза.

Ответната страна М. Д. И., чрез адв. В. Б., в подаден общ писмен отговор по жалбите, счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище за тяхната неоснователност.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищцата и ответникът Г. Н. са бивши съпрузи; че с влязло в сила на 01.11.2012 г. решение № 527/02.04.2012 г. по в. гр. д. № 4255/2011 г. на Софийски апелативен съд, ответникът Н. е осъден да заплати на ищцата И. сумата от 13 097, 69 евро на основание чл. 59 от ЗЗД, ведно със законната лихва от 13.11.2009 г. до окончателното изплащане, сумата от 99, 50 лв. на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, разноски за встъпване в дълг, ведно със законната лихва от 13.11.2009 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 532, 83 лв. разноски по делото пред СГС; че въз основа на влязлото в сила решение в полза на М. И. са издадени изпълнителен лист от 26.10.2017 г. за горепосочените суми и изпълнителен лист от 14.12.2012 г. за сумата от 3 044, 17 лв. разноски; че на 30.12.2015 г., по гр. д. № 347/2015 г. по описа на Районен съд – Етрополе, с протоколно определение съдът е одобрил спогодба, по силата на която Г. Н. Н. се задължава да изплаща ежемесечна издръжка на майка си Д. Г. Н. в размер на 1 450 лв., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, до настъпване на законни причини за нейното изменение или прекратяване, считано от 21.12.2015 г.; че на 30.12.2015 г. е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 64/2016 г. по описа на ЧСИ Р. М., по което дело ищцата е присъединен взискател с два броя удостоверения от ЧСИ М. П. по негово изпълнително дело № 11/2017 г. срещу същия взискател – ответника Г. Н..

От приетата пред първоинстанционния съд СМЕ, въззивният състав е установил, че ответницата Д. Н. страда от множество хронични заболявания.

Посочил е, че съгласно писмените доказателства, представени от НЗОК, същата е била диспансеризирана от края на 2016 г. до 2022 г. От данните съгласно приетата С. е констатирал, че средномесечният разход за 2 медикаменти на ответницата Д. Н. към момента на сключване на процесната спогодба е в общ размер от 452, 99 лв.

При тази фактическа обстановка второинстанционният съд е приел от правна страна, че искът с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е допустим, като същият е на разположение на всеки кредитор – както на парично, така и на непарично вземане, и представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. Изложил е и съображения, че съгласно задължителните за съдилищата указания по т. 8 на ППВС № 7/1973 г. съдебната спогодба, постигната в производството за делба, както и спогодбата в исковото производство, не се отличава по своята същност от извънсъдебната; че подобно на нея тя представлява договор; че със съдебната спогодба страните прекратяват един спор, като преуреждат отношенията си по общо съгласие и занапред отношенията им са такива, каквито ги прогласява спогодбата, но ако договорът за спогодба е опорочен, няма пречка този порок да бъде предявен с иск за прогласяване на нейната нищожност, за унищожаването й или за обявяване или прогласяване на недействителността й, както и да бъдат предявени искове за развалянето, отменянето й поради новонастъпили обстоятелства или други потестативни права.

По отношение на предпоставките за уважаване на иска по чл. 135, ал.

1 ЗЗД, решаващият състав е посочил, че в случая всички са налице. Намерил е, че ищцата има качеството на кредитор по отношение на ответника Г. Н., което е установил от приетите по делото два броя изпълнителни листа от 26.10.2017 г. и от 14.12.2012 г. Приел е, че е налице и втората предпоставка – длъжникът да е знаел за увреждането. Съобразил е също така, че знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение на кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането. Възприел е и тезата, че това знание е налице у длъжника, когато патримониумът му се променя чрез негов акт.

Въззивният съд е приел, че в случая вземането на ищцата е възникнало с извършените от нея плащания в периода от 25.04.2008 г. до 30.04.2008 г. на дължими от Г. Н. суми по договор за банков кредит № 38/170 от 09.02.2007 г. и договор за встъпване в дълг 25.04.2008 г. към „У. Б.“ АД, а спогодбата е сключена на 30.12.2015 г., т. е. ответникът Н. е бил наясно, че с извършеното разпореждане намалява имуществото си и оттам възможностите да заплати дължимите на ищцата суми, с които неоснователно се е обогатил.

Като безспорно доказателство за знание е преценил и фактът, че в случая решение № 527/02.04.2012 г. по в. гр. д. № 4255/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което вземането на ищцата е установено по съдебен ред, е влязло в сила на 01.11.2012 г., а производството за издръжка пред Районен съд – Етрополе по гр. д. № 347/2015 г. е образувано далеч след това на 21.12.2015 г. Посочил е, че след постигнатата спогодба и поради това, че се касае за 3 привилегировано вземане, принудителното изпълнение по изпълнителното дело за събиране на вземането на ищцата е осуетено. От изложеното е обобщил, че при сключване на спогодбата, при липса на друго имущество на длъжника, върху което да се насочи принудителното изпълнение по изпълнителното дело, освен трудовото му възнаграждение, то ответникът Н. е съзнавал, че с извършеното действие ще бъде осуетено или затруднено удовлетворяването на вземането на ищцата.

В обжалваното решение въззивният състав е преценил, че е налице и последната предпоставка за уважаване на исковата претенция. Изложил е мотиви, че сделката е сключена между лица, визирани в разпоредбата на чл.

135, ал. 2 ЗЗД, между майка и син, при което законът е въвел презумпция за знание, която не е оборена от двамата ответници, в чиято доказателствената тежест е това.

По горните съображения, второинстанционният съд е приел, че жалбите на ответниците са неоснователни, поради което същите следва да бъдат оставени без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено като правилно и законосъобразно.

При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

На първо място след извършена преценка, настоящият състав счита, че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване, за да се провери вероятна недопустимост на обжалваното решение поради останала неотстранена, с оглед неуказване от съда, нередовност на исковата молба, или произнасяне свръхпетитум, каквито доводи се навеждат от касаторите. В настоящия случай няма данни за нередовност на исковата молба – ищцата е описала фактическата обстановка и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането й като кредитор. На първо място е посочила, че съдебната спогодба между ответниците е сключена по симулативен процес и уврежда нейните интереси в качеството й на бивша съпруга на ответника и негов кредитор. Изложила е и съображения, че поради привилегироваността на вземанията за издръжка, тя не може да събере своето вземане от ответника Н.. В изпълнение на изрични указания на първоинстанционния съд, с нарочна молба ищцата ясно е заявила искането си, че предявява иск за обявяване на процесната съдебна спогодба за нищожна поради симулативност, а при условията на евентуалност – иск за обявяването на последната за относително недействителна спрямо нея като увреждаща я в качеството й на кредитор на Г.

Н.. Следователно въззивният съд се е произнесъл в рамките на допустимо производство и постановеният от него акт също е допустим.

На следващо място първият повдигнат от касаторите въпрос е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при 4 съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касаторите за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на определени възражения и доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т.

3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковата претенция по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от ответниците. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е съобразил наведеното възражение за нередовност на исковата молба, както и за родова неподсъдност на делото на окръжен съд. Въззивният съд е обсъдил и наведените от ответниците твърдения, че по делото не са безспорно установени, предвидените в закона кумулативни предпоставки на иска по чл.