Решение № 693 от 13.06.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 693 гр. София, 10.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Георгиева

Членове:

Катерина Рачева

Даниела Христова при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело № 20231000502792 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното :

С Решение № 448 от 31.07.2023 г. на Окръжен съд София II първоинстанционен граждански състав по гр.д. 558/2021 г. е осъдил Софийски градски съд да заплати на К. М. на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 1 899 000 лв., представляваща неприсъден и непогасен остатък от обезщетение в общ размер на 2 000 000 лв. за претърпени имуществени вреди от незаконен съдебен акт (Решение № 4 / 13.03.2003 г. по ф. д. № 12306 / 1996 г. на СГС), ведно със законната компенсаторна лихва от 21.06.2016 г. до окончателното изплащане на главницата, както и направени по делото разноски в размер на 77 560 лв.

Постъпила е въззивна жалба на ответника чрез пълномощника Д. Д., съдебен помощник, с оплаквания за неправилност. Твърди се недопустимост, а евентуално неоснователност на исковете поради злоупотреба с процесуални права, изразяваща се в това, че ищецът е отлагал изпълнението на задължението за заплащане на държавна такса по иска по чл. 49 ЗЗД за остатъка от вземането, като умишлено е подал исковата си молба пред некомпетентния административен съд, знаейки че така ще спечели време, докато този съд прецени налице ли е подсъдност по спора, както и докато обжалва определението за липса на компетентност. Така ищецът използвал нерагламентирана възможност да не плаща с години дължимата държавна такса по настоящата претенция, използвайки по недопустим и очевидно недобросъвестен начин правата, които му предоставят чл. 118, ал.2 ГПК и чл. 129 ГПК. На следващо място, претенцията била погасена по давност, тъй като деликтът е извършен и довършен с влизането в сила на решение на регистърния съд от 13.03.2003 г. по ф.д. № 12306/1996 г. за вписване на несъществуващи обстоятелства и именно от този момент се е проявило правното значение на поведението на съдията при СГС и съответно са настъпили и вредоносните последици. Петгодишната погасителна давност е започнала да 1 тече от момента на влизане в сила на това съдебно решение на 13.03.2003 г., тъй като към този момент деецът е известен и към датата на подаване на исковата молба претенцията на ищеца е погасена по давност.

Постъпил е отговор от ответника по жалбата чрез адв. М. З., в който жалбата се оспорва. Обжалваното решение е допустимо и правилно, законосъобразно и обосновано, в съответствие с материалния закон и с процесуалните правила и със събраните доказателства.

Не е налице злоупотреба с права, а упражняване на граждански права по предвидения ред.

Ищецът не е искал отлагане във времето на съдебно произнасяне. Правилно е прието, че погасителната давност не е изтекла. Цитираното от ответника Решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, IV гр. отд. не е в подкрепа, а срещу застъпваната теза на въззивника.

Въззивната жалба е депозирана от активно легитимирана страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт. Страните не са направили доказателствени искания и въззивният съд не е събирал нови доказателства.

Процесуалните представители на страните в съдебно заседание развиват съображения в подкрепа на изложените до момента в процеса тези и претендират заплащане на разноски.

Твърденията на ищеца са, че е бил съдружник в „Роял център“ ООД, вписано с решение от 14.10.1996 г. по ф. д. № 12306/1996 г. на СГС; че през 1996 г. дружеството е закупило недвижим имот (УПИ) като инвестиция; че през 2003 г. другият съдружник формално е свикал общо събрание на съдружниците за 05.03.2003 г.; че в процедурата по свикването и провеждането на общото събрание съзнателно са били допуснати нарушения с цел ищецът и неговият баща като управител на дружеството фактически да не узнаят за тези обстоятелства; че на основание протоколните решения от 05.03.2003 г. съдия в Софийски градски съд с Решение № 4 от 13.03.2003 г. е вписал следните промени в обстоятелствата по партидата на дружеството: изключване на ищеца като съдружник, заличаване на баща му като управител, намаляване капитала на дружеството с 2500 лв., увеличаване на капитала със същата сума, продължаване дейността на дружеството като ЕООД, което се управлява и представлява от едноличния собственик на капитала. Твърди, че уведомлението за решението на СГС било обнародвано в Държавен вестник едва на 05.08.2003 г., тоест доста след изтичането на преклузивния тримесечен срок по чл. 74 ТЗ за оспорването му. Твърди, че няколко дни след вписването на променените обстоятелства едноличният собственик на капитала, действащ като управител на дружеството, е продал единствения актив, а именно закупения през 1996 г. недвижим имот, за което деяние недобросъвестният съдружник е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 НК и му е било наложено наказание. Ищецът твърди, че по предявени от него искове с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК Софийският апелативен съд като въззивна инстанция е постановил решение от 23.04.2014 г. по гр. д. № 2060 / 2013 г., с което е признал за установено, че решението на общото събрание на съдружниците на „Роял Център“ ООД по протокол от 05.03.2003 г. за поемане на дяловете на единия съдружник от другия съдружник е нищожно, както и че в търговския регистър по партидата на дружеството са били вписани несъществуващи обстоятелства: изключването на ищеца като съдружник, заличаването на баща му К. М. като управител, продължаване на дейността на дружеството като ЕООД.

Твърди, че решението на САС е влязло в сила на 23.06.2014 г. В резултат на вписването на несъществуващи обстоятелства е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в лишаването му от полагащия му се дружествен дял като съдружник в „Роял център“ ООД, а именно 50% от имуществото на дружеството. Решението на съдията при СГС, постановил вписването на несъществуващите обстоятелства, е било в нарушение на закона и при проявена груба небрежност, както и че претърпените вреди са следствие от незаконосъобразните вписвания. Ищецът твърди, че въпреки последващото обявяване на вписаните обстоятелства за несъществуващи, той не може да възстанови реално дяловете си и позицията си на съдружник, респ. да върне продадения през 2003 г. недвижим имот в патримониума на търговското дружество. Заявява, че вече е завел частичен иск в размер на 2

100 000 лв. за обезщетяване на вредите, възлизащи общо на 2 000 000 лв., за което е било образувано гр. д. № 670 / 2016 г. на Софийски окръжен съд. В първото съдебно заседание уточнява, че претенцията му по това дело е била за 101 000 лв., както и че частичният иск е бил уважен от ВКС в пълен размер. Ето защо ищецът прави изменение на иска, като намалява размера от 1 900 000 лв. на 1 899 000 лв. Тази сума представлява неприсъденият остатък от заявения общ размер на вземането за обезщетение. Иска и законна лихва от 23.06.2014 г. - датата, на която е влязло в сила решението на САС по гр. д. № 2060 / 2013 г.

Ответникът оспорва допустимостта и основателността на иска. Обосновава, че е налице злоупотреба с права от страна на ищеца, тъй като въпреки знанието си относно правната квалификация и подведомствеността на иска, е завел първоначално делото пред надлежен съд, като междувременно е шиканирал процеса с цел събирането в течение на времето на средства за заплащане на дължимата държавна такса. Твърди освен това, че за заявеното увреждане в размер на 2 000 000 лв. ищецът вече е бил предявил частичен иск за сумата от 101 000 лв., която му е била присъдена с влязло в сила решение от 07.11.2019 г. по кас. д. № 3544 / 2018 г. на ВКС. Оттук обосновава частичната недопустимост на иска за сумата от 1000 лв. Прави и възражение за погасяване на вземанията за главница и за лихви по давност.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. Предявеният иск за обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1 899 000 лв. е допустим. Неоснователни са оплакванията за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск поради злоупотреба с правото на иск. Не може да се приеме шиканиране на процеса от негова страна поради факта, че когато е подал исковата молба, вече е бил наясно с правната квалификация на иска и реда за разглеждането му. Както се посочва и във въззивната жалба, към момента на подаване на исковата молба пред АССГ на 21.06.2019 г. по частичния иск все още не е имало влязло в сила решение, поради което правната квалификация на отношенията между страните не е била окончателна. Към този момент са постановени решение № 684/22.03.2018 г. по гр.д.№ 2735/2017 г. от 4-ти състав на Апелативен съд – София, с което в потвърдено решение № 133 от 05.04.2017 г. по гр.д. 670/2016 на ОС София, като с тези решения искът е отхвърлен. Не могат да се направят други изводи и от определение № 291 от 09.07.2020 на ВКС, Трето ГО по гр. д. № 1500/2020 за недопускане до обжалване на определение № 452/12.01.2020 г. по ч. гр. д. № *07/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 758/09.08.2019 г., постановено по гр. д. № 438/2019 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което съдът е върнал исковата молба на сегашния ищец срещу Софийски градски съд поради неизпълнение на указанията за внасяне на държавна такса. Съгласно чл. 118, ал. 2 от ГПК, ако съдът прецени, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се смята за висящо пред този съд от деня на подаване молбата пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. Ищецът се е възползвал от възможността, дадена от тази процесуална норма, като законът не санкционира това възползване. Неоснователно жалбоподателят се позовава на поведението на ищеца, който използвал превратно правилото на чл. 129 ГПК и го превръщал в своя привилегия, която му давала право, за разлика от другите да не плаща с години задължението си за държавна такса. От една страна, има множество ищци, които не плащат държавни такси, а водят многобройни дела срещу различни физически и юридически лица, като подават нередовни искови молби, изпълняват частично указанията на съда, искат освобождаване от държавна такса, назначаване на правна помощ, не получават съдебните книжа и препятстват движението на производството, като нито СГС, нито САС са намерили ефективен начин да придвижат делата си. Настоящият ищец категорично не е от тази категория масови ищци. От друга страна, злоупотреба с право би било, ако ищецът поиска 3 обезщетение за неразумна продължителност на делото, за което единствено той е допринесъл с поведението си, какъвто не е случаят. И пред СГС, и пред САС ищецът е отправял молби да бъде намерен начин делото да не се бави заради множеството отводи.

Тези молби не са разгледани поради липсата на процесуален ред за формулираните в тях искания, но са израз на желанието на ищеца спорът да бъде решен по-бързо.

Недоказано е твърдението, че ищецът умишлено е подал исковата си молба пред некомпетентния административен съд, знаейки че така ще спечели време, докато този съд прецени налице ли е подсъдност по спора, както и докато обжалва определението за липса на компетентност и по този начин събере пари за внасяне на държавна такса. От мотивите на цитираното решение № 257 от 14.07.2011 г . по гр.дело № 1149/2010 г. (погрешно посочено в решението на ВКС и във въззивната жалба като гр.д. 1149/2009) не може да се извлече основателност на поддържаното в жалбата. В това решение ВКС приема, че конституционно право на всички граждани е да подават жалби, предложения и петиции до държавните органи, както и да търсят защита, когато са нарушени или застрашени техни права или законни интереси. Ето защо, не може да се ангажира отговорността на молителя по чл. 390 ГПК извън хипотезите на чл. 403 ЗЗД, дори когато молбата или исковата претенция се окажат неоснователни. Изключението е, когато страната е предприела съответните действия при злоупотреба с права – арг. чл. 3 ГПК. Превратното упражнение на субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, ако страната подава молба по чл. 390 ГПК със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна. Тези разсъждения следва да се приложат и към настоящия казус. Независимо дали исковата молба е подадена пред АССГ по погрешка или като опит да се отложи евентуалното плащане на държавна такса до влизане в сила на решението по частичния иск, това поведение не може да се приеме за противоправно, още повече да доведе до недопустим иск.