Определение № 3308 от 24.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3308 гр. София, 24.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина И. Касационно търговско дело № 20248002902754 по описа за 2024 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД, гр. София, чрез адвокат Д. Г., обжалва решение № 910 от 05.08.2024 г. по в.гр.д. № 940/2024 г. на Окръжен съд Варна, ТО, I I състав, с което е потвърдено решение № 469 от 15.02.2024 г. по гр.д. № 3600/2023 г. на Районен съд Варна, 43 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Инвестиции и Строителство Инженеринг“ АД против И. Т. И. осъдителен иск за заплащане на сумата от 10 000 евро, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на необходимото съдействие съгласно чл. 28 във вр. с чл. 20, ал. 1 от сключения от неговия наследодател Х. М. И.а, предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ от 05.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 23.03.2023 г. до окончателното плащане на задължението.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

1

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правното основание по чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях? Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?

2.Може ли съдът да обоснове своето решение само на фактите, настъпили след предявяването на иска, без да ги анализира съвкупно с останалите установени по делото факти?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 142/30.03.2020 г. по т.д.№ 2970/2018 г. на ВКС, I т.о. и решение № 61 от 30.04.2010 г. на ВКС по т.д. № 741/2009 г., I т.о.

3.Как се извършва оценката на свидетелските показания и следва ли същата да бъде направена спрямо целия доказателствен материал, събран по делото?

4.Съдът длъжен ли е да изложи съображения във връзка с кредитирането на показанията му при потенциална заинтересованост на свидетеля съгласно изискванията на чл. 172 ГПК?

5.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV гр.о. и решение № 61/30.04.2010 г. по т. д. № 741/2009 г. на ВКС, I т.о.

6.Може ли съдът по иск за обезщетение за вреди с правно основание чл.82 ЗЗД да освободи длъжника от отговорност на основание чл.83, ал.1 ЗЗД, без да съобрази причините и степента, в която всяка от страните е попречила 2 на изпълнението и без да обсъди тежестта на вината на всяка от страните?

7.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?

По тези въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: решение № 31/22.03.2012 г. по гр.д. № 1393/2010 г. на ВКС, IV гр.о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I гр.о.

Ответникът по касационната жалба И. Т. И., чрез адвокат Т. П., оспорва подадената касационна жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.

283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението ли це.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в процесния случай се претендирало заплащане на неустойка, дължима на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.29 от Предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда и прехвърляне на идеални части от УПИ от 05.02.2020 г., поради неизпълнението на задължението на възложител да предостави необходимото съдействие, съгласно чл.28 вр. с чл.20, ал.1 от договора.

Въззивният състав е посочил, че по иск с посочената правна квалификация, в тежест на ищеца било да установи наличието на обвързваща страните облигационна връзка с твърдените права и задължения, а именно предварителен договор, по силата на който ищецът имал задължение да проектира, построи и въведе в експлоатация определена сграда, в която се намирали подлежащите на предаване на възложителите обекти. Посочил е, че следва да бъде установено още, че е изправна страна по договора, т.е. че е изпълнил в срок задълженията си за проектиране, в това число набавяне на необходимите разрешения и строителни книжа, съответно че неизпълнението на възложителя осуетява този процес. От своя страна ответникът, следвало да 3 установи правоизключващите си възражения - за нищожност на процесната уговорка за неустойка, или че е изправна страна, респективно, че ищецът е неизправна.

По делото било безспорно установено сключването на процесния предварителен договор за проектиране, учредяване на право на строеж, строеж на жилищна сграда. По отношение на доводите на ответника И. И. за нищожност на неустойката на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД като противоречаща на морала /накърняваща добрите нрави/, въззивният съд е приел, че съгласно тълкуването на чл. 92 от ЗЗД нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност следвало да се прави за всеки конкретен случай, към момента на сключване на договора. Някои от критериите, въз основа на които следвало да се извършва посочената преценка, са естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли е изпълнението на задължението с други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди.

Според въззивния състав, в процесния случай, евентуалното неизпълнение на задължението за съдействие на възложител би довело до невъзможност за реализация на строеж на значителна по обем сграда, чиято стойност, вероятно е измерима в милиони, а печалбата на изпълнителя в десетки хиляди. Поради това съдът е приел, че неизпълнението било съществено за интереса на кредитора, както и че размерът на уговорената неустойка кореспондирал с този на очакваните /предвидимите/ вреди.

Доводите на ответника са приети за неоснователни относно това, че неустойката поощрявала самоцелното довеждане на възложителите до несъстоятелност и че тя целяла набавяне на значим приход за ищеца, без той да полага усилия за изпълнението на собственото си задължение. Последните доводи се явявали и ирелевантни за преценка на нищожността на неустойката, като същите били релевантни при формирането на изводи дали изпълнителят е материално легитимиран да получи неустойка. В обобщение, въззивният състав е намерил, че уговорената с чл.28 от процесния договор неустойка, не излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна

4 функции, поради което не била нищожна.

Въззивният съд е посочил, че с оглед преценката за валидност на клаузата за неустойка, следвало да се разгледат насрещните доводи на страните за наличие на неизпълнение /забава/ на другата страна, като предпоставка за дължимост на неустойка или освобождаването от отговорност. Прието е, че неизпълнението представлява неосъществяване уговорената между страните, желана и дължима промяна, очаквана въз основа на съществуваща договорна връзка. В резултат на това неизпълнение, в сферата на кредитора настъпвали неблагоприятни последици. Според въззивния състав, в процесния случай, описаната в исковата молба липса на съдействие от страна на възложителяответник в процеса по издаване на констативен нотариален акт за обединен УПИ, в крайна сметка не било попречило за снабдяването с такъв на 30.06.2023 г. Но по същество ответникът не оспорвал, че не желае изпълнение на процесния договор, като изтъквал различни съображения за това, от което следвало, че бил налице отказ за съдействие от негова страна за изпълнение на възложеното с процесния договор.

Според въззивния съд, съвкупният анализ на ангажираните по делото доказателства водел до извод, че не били налице предпоставките за присъждане на неустойка в полза на ищцовото дружество. Процесната клауза за неустойка имала за цел да мотивира възложителя да съдейства за изпълнение на предмета на договора и едновременно с това да обезщети изпълнителя за вредите, които се търпели поради това, че проектът не се реализирал. Ищецът не можел да предложи изпълнение поради причина, за която отговарял.

Въззивният съд е посочил, че от представените доказателства се установило, че административната преписка по одобряване на техническата документация, съответно набавяне на разрешение за строеж, била прекратена със заповед на Главния архитект, която заповед била в процес на обжалване /засега с негативен за страната резултат/. Изготвянето на надлежни технически книжа за получаване на строително разрешение, включително окомплектоването на преписката с нужните документи, било задължение на изпълнителя. Въззивният състав е посочил, че ищецът не навеждал твърдения за конкретно /самостоятелно/ действие на ответника, което да е затруднило или осуетило законосъобразното развитие на процедурата по набавяне на 5 строителни книжа, а сочил негово непоследователно поведение, довело до забавяне на процеса.

Прието е за установено, че предварителният договор от 01.09.2023 г., сключен между ищеца и „Крис Билдинг Пропърти“ ЕООД бил прекратен, тъй като бил сключен под условие, което не било сбъднато, прехвърляне на собственост в 20 дневен срок от подписване на договора. Обстоятелството, че този предварителен договор бил прекратен /автоматично/ и не се очаквало неговото бъдещо изпълнение, се установило и от показанията на свидетеля Калин Манолов, който в качеството си на представляващ и едноличен собственик на капитала на „Крис Билдинг Пропърти“ ЕООД заявил, че въпросната облигационна връзка е загубила действие.

Липсата на договореност между изпълнителя, от една страна, и от друга, с всички съсобственици в ПИ №10, кв.582, препятствала възможността ищецът да предложи изпълнение на задълженията поети с процесния предварителен договор от 05.02.2020 г., като причината за това била, че същият не е положил усилия да санира договора си с „Крис Билдинг Пропърти“ ЕООД.

Описаното състояние на облигационната връзка между страните по делото обуславяла приложимостта на разпоредбата на чл.83, ал.1 от ЗЗД, според която, ако неизпълнението се дължало на обстоятелства, за които кредиторът бил отговорен, съдът можел да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност. В процеса на преценка дали били налице основанията за частично или пълно освобождаване от отговорност, се съобразявали какви са причините и в каква степен всяка от тях е попречила на изпълнението.

Според въззивния състав, дори ответникът да окажел пълно съдействие, ищецът не се намирал в положение да осигури изпълнение на предмета на договора. Прието е, че и при пълна изправност от страна на ответника, реализацията на проекта не би била възможна по причини стоящи в поведението на изпълнителя, съответно че била приложима втората хипотеза на чл.83, ал.1 от ЗЗД и длъжникът-възложител, следвало да се освободи от отговорност.