Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 119 от 14.05.2025, Окръжен съд - Кюстендил

Съд
Окръжен съд - Кюстендил
Дело
Въззивно гражданско дело 96/2025
Вид
Решение № 119
Подписан
14.05.2025
В сила
30.12.2025
Състав
Веселина Димитрова Джонева, Елисавета Георгиева Деянчева, Мина Цветанова Павлова

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 и 284 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 81 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 86 · Закон за собствеността
  • чл. 200 · Закон за устройство на територията

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 119 гр. Кюстендил, 14.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Д. Джонева

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Мая Др. Стойнева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20251500500096 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба вх. № 664/17.01.2025 г., депозирана от А. А. Д., чрез пълномощника му адв. Н. Л. Н., насочена против Решение № 666 от 17.12.2024 г., постановено по гр.д. № 1395/2024 г. по описа на Районен съд – Дупница.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост като релевира доводи за неговата неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа, че процесният имот е ползван от ищеца над 50 години, без той да бъде препятстван при упражняването на фактическа власт върху имота, същевременно същият не е сключвал договор за наем с ответника, респ. не е заплащал наем, а сградата и инфраструктурата в имота е изградил лично, които твърдения счита за подкрепени от събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и свидетелски показания.

При развитите доводи се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и предявеният иск бъде уважен. Претендират се съдебно деловодните разноски за двете съдебни инстанции. Доказателствени искания не се ангажират.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство Община Д. - чрез процесуалния представител адв. И.К. от АК - Кюстендил, с който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се оспорват наведените в жалбата твърдения. Изтъква се, че въззивникът има качество на държател, а не на владелец, като се подчертава, че той упражнява фактическа власт върху процесния имот със съзнанието, че притежава само право на строеж върху имота, което обстоятелство 1 счита за потвърдено от подаденото от ищеца заявление с искане процесният имот да бъде разделен, за да може да бъде закупен от него от общината, тъй като същият имот е общинска собственост. Твърди се, че в полза на въззивника придобивна давност не е започнала да тече с оглед липсата на субективния елемент на владението. Подчертава, че за исковия период от 2010 - 2024 г. липсват доказателства за извършени каквито и да било действия от страна на въззивника, с които да са отричани правата на въззиваемата община.

Заявява се искане за потвърждаване на обжалваното решение. Не се ангажират доказателствени искания.

В съдебно заседание жалбата и постъпилият отговор се поддържат от пълномощниците на страните.

Съдът, като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от А. А. Д. срещу Община Д.. С нея е било поддържано твърдение, че в периода от 2010 г. до 2024 г. ищецът е упражнявал фактическа власт върху недвижим имот, представляващ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ С ИДЕНТИФИКАТОР *** съгласно скица № 15-537019-27.05.2024г., издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 04.09.2023г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул. *****, площ: 590 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m); предишен идентификатор: няма, номер по предходен план:

5360, при съседи по скица: ***, ***, ***, *** и

***. Посочено е било още, че владението върху имота е продължило повече от 10 години, като е осъществявано от него спокойно и необезпокоявано. Посочено е било, че въз основа отстъпено в полза на баща му право на строеж в имота имало изградени 2 сгради, за които ищецът бил признат собственик с нотариален акт от 13.10.2023 г. Заявено е било, че общината отказвала да му издаде декларация, че няма претенции като имота, с което създавала пречки да се снабди с нотариален акт за имота.

По изложените съображения е било поддържано искане за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор ***.

В срока по чл. 131 ГПК ответната Община Д. е депозирала отговор на исковата молба, с който е оспорила предявения иск като неоснователен.

Поддържано е било, че нива в м. *** от 15 дка, която попадала в обхвата на ***, където бил разположен и процесния имот, била актувана като частна държавна собственост с Акт № 440 от 25.10.1951 г. По силата на пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС (обн. ДВ, бр. 96 от 1999г.) имотите преминавали в собственост на общините. През процесния период действал мораториум върху придобиването на имоти частна общинска собственост. Отречено е твърдението, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота като го свои, като се сочи, че с Договор от 21.10.1966 г. е имало отстъпено право на строеж в полза на А.Д.Ш. и С.Б.В.. Самият ищец също бил наясно, че имотът е общинска собственост, поради което през 2023 г. поискал от Община Д. да го закупи.

При изложените доводи е било заявено искане за отхвърляне на предявения иск.

2

В хода на производството пред първата инстанция са събрани писмени доказателства, приложени към исковата молба.

Видно от приложения заверен препис от Нотариален акт № 163/2023 г., ищецът е бил признат за собственик на сграда, построена по отстъпено право на строеж върху общинско място, представляваща етажна собственост с идентификатор ***.

Досежно идентификацията на поземлен имот с идентификатор *** е приложена Скица № 15-537019-27.05.2025 г.

Приобщено по делото е и Удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 от ДОПК № 6003001600/10.06.2024 г.

Прието е било и заключение по допусната техническа експертиза, изготвено от вещото лице Д. Христов.

Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите С.Ш. и И.М., които са дали сведения, че през периода от 2010 г. до 2024 г. ищецът А. А. Д. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот.

Липсва спор (уточнителна молба – л. 12, отговор на искова молба – л. 22-24), а и от представените по делото писмени доказателства (л. 26) е видно, че към 2010 г. фактическата власт е упражнявана от ищеца като титуляр на отстъпено в полза на наследодателя му А.Д.Ш. право на строеж. В т.см. е и заявлението на ищеца до Община Д. от 23.10.2023г., с което е признал, че имотът е общинска собственост, но е изразил желание да го закупи.

При тази доказателствена съвкупност е постановено атакуваното решение, с което ДРС е отхвърлил предявения от А. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул.

***** против Община Д., Булстат: ***, седалище и адрес на управление: гр. Д., *** иск за признаване за установено в отношенията между страните, че А. А. Д. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** съгласно скица № 15537019-27.05.2024г., издадена по КККР, одобрени със заповед 300-5-56/30.07.2004г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот е от 04.09.2023г., адрес на поземления имот: гр. Д., ул. *****, площ:

590 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m); предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 5360, при съседи по скица: ***, ***, ***, *** и ***. Осъдил е А. А. Д., ЕГН: **********, с адрес: гр. Д., ул.

***** ДА ЗАПЛАТИ на Община Д., Булстат: ***, седалище и адрес на управление: гр.

Д., *** сторените по делото разноски, а именно: 850 лева – разноски за експертиза.

Пред въззивната инстанция при настоящото разглеждане на делото не са събирани допълнителни доказателства.

При тези установени обстоятелства се налагат следните правни изводи:

При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционният съд е разгледал допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

3

Атакуваното решение е и правилно.

Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години. За осъществяването на този фактически състав е необходимо да бъде установено владение върху конкретен имот, като същото следва да отговаря на определени условия - да има траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя - арг. от чл. 68 ал. 1 от ЗС.

Освен това, имотът трябва да представлява годен обект на давностно владение, както и да няма законово ограничение изтеклият в периода на упражняване на владението срок, да бъде зачетен от закона като придобивна давност, доколкото по силата на редица законови разпоредби са предвидени ограничения и забрани за придобиването на имоти на основание давностно владение (чл. 86 ЗС, чл. 29 ЗСГ (отм.), чл. 59, ЗТСУ (отм.), чл. 200 от ЗУТ).

В същото време принципно е разбирането, че правото на строеж представлява ограничено вещно право върху чужд недвижим имот, по силата на което притежаващото го лице може да построи определена постройка в този имот и да стане неин собственик. В неговото съдържание се включват няколко различни правомощия, всяко едно от които позволява различни форми на въздействие по отношение на обременения с него поземлен имот -правомощие квазивладение, правомощие ползване и правомощие разпореждане. Именно поради това и презумпцията на чл. 69 от ЗС не намира приложение. В т.см. са споделими доводите на ДРС, че тя следва да се прилага само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. В т.см. е и съдебната практика, изразена в Решение № 291/09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г., ВКС, II ГО; Решение № 77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г., ВКС, II ГО, както и цитираните от ДРС такива.

Наред с това, хронологията на законодателството до сега сочи, че Закона за собствеността е приет от 1951 г., като с него за първи път е узаконена придобивната давност, тя обаче е била изключена за имоти, които са социалистическа собственост.

Тази забрана е останала в закона и е пречка давност да тече досежно държавни и общински имоти до 1990 г., когато Законът за собствеността отново е променен с изрична разпоредба, сочеща, че не може да се придобие по давност вещ (имот), която е държавна или общинска собственост. Едва през 1996 г. за първи път собствеността е била разграничена на държавата и общините – публична и частна. Така придобиването по давност е предвидено само на частни държавни или общински имоти, защото валидния и до днес чл. 86 от Закона за собствеността забранява да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост. Поради нуждата от актуване на държавни имоти обаче, по силата на мораториума, издаден на 02.06.2006 г., който спира давността, придоби обратна сила и се счете, че тя е спряла от 31.05.2006 г., Този мораториум бе подновяван всяка година в продължение на петнадесет години, докато на 24.02.2022 г. бе отменен от Конституционния съд с Решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г., обнародвано в държавен вестник и влязло в сила на 08.03.2022 г.

В последвалата практика на ВКС, свързана с прилагане на това решение на конституционния съд, се приема, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Този срок е започнал да тече с влизане в сила на решението на 4