Решение № 3145 от 20.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3145 гр. Пловдив, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330116401 по описа за 2023 година

Предявени са искови претенции от Х. И. З. ЕГН ********** Против „Кредит тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, за признаване на установено, че клаузите по сключения между страните договор за кредит, предвиждащи заплащането на такса експресно разглеждане в размер на 749.28 лева и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер на 749.14 лева, са нищожни, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит, по който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева, пр ГПР- 10.68 % и срок на погасяване назаема 14 месеца. Съгласно Сочи, в сключения договор било предвидено, че ищецът като заемател, дължал такса експресно разглеждане в размер на 749.28 лева и такса изготвяне на индивидуално кредитно предложение в размер на 749.14 лева. Твръди, че с тези уговорки се заобикалял закона и се накърнявали правата на другата страна по правоотношението. Липсвала еквивалентност между таксите и извършената услуга, поради което клаузите имали неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузите били предварително изготвена и потребителят не можел да влияе върху съдържанието й. Те представлявали скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено те да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като 1 не били включени в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността. Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните..

Иска от съда да признае за установено, че съответните клаузи са нищожни.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Съдът намира, че от представените доказателствени материали, а именно погасителен план към договор за заем №*** – неоспорен от ответаната страна и заключението по допусната ССчЕ, изготвено на база счетоводните записвания на ответното дружество, че между страните е сключен твърдения договор за заем 99154 от 04.10.2022 год. Видно от съдържанието на погасителния план /л.5/, заемната сума по договора е 1000 лева, с ГПР 10.68 % и ГЛП – 0.00%. По договора заемателят се е задължил да заплати на кредитора такса индивидуално кредитно предложение в размер на 740.14 лева и такса за експресно разглеждане – 749.28 лева. Общата сума за връщане по договора е 2212 лева, разпределена на 14 месечни вноски. Следва да се отбележи и, че погасителния план съдържа всички задължителни елементи на договор за заем.

От заключението по изготвената съдебно счетоводна експертиза /л.7577/ се установява, че в ГПР по договора такса експресно разглеждане и такса индивидуално кредитно предложение не са включени, а при включването им ГПР е 494.36%.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кредит Тайм“ ЕООД като заемодател и Х. И. З. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по 2 кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както е посочено в заключението по изготвената съдебно счетоводна експертиза, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителни услуги – такса за експресно разглеждане и такса за индивиуално кредитно предложение. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 1000 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 2122..00 лева, като при включването на допълнителните услуги в ГПР, то той е 494.36 №. Така уговорените клаузи за заплащане на допълнителни такси противоречат и на нормата на чл. 10а, ал.2 ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. С оглед всичко изложено настоящият 3 съдебен състав намира, че сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК.

Доколкото целият договор за кредит се явява нищожен, то такива се явяват и отделните клаузите за заплащане на еднократна такса за експресно разглеждане и за изготвяне на индивидуално кредитно предложение.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Същата е направила такива в общ размер от 350 лева, от които за държавна такса – 100 лева и депозит за вещо лице – 250 лева.

Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на ЕАД Е. И..

Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 100 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. И., съдът счита следното: Съгласно преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се отбележи още, че в случая уважаване на двете искови претенции почива на един общ правопораждащ факт – недействителен договор за кредит. В този смисъл, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във 4 връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и общия размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. се дължи възнаграждение в размер от 300 лева или 360 лева с ДДС.