Определение № 2045 от 13.08.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2045 гр. Бургас, 12.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20242100500754 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, подадена чрез ю.к.Нели Атанасова, против разпореждане № 2396 от 27.02.2024 г., постановено по ч.гр.д.№ 1227/2024 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника В. А.

А., ЕГН **********, с адрес гр.Б., ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, в частта му, касаеща вземанията за сумата от 35.25 лв. – договорна лихва за периода от 26.04.2022 г. до 09.09.2022 г. и за сумата от 425.60 лв. – мораторна лихва за периода от 27.04.2022 г. до подаване на заявлението, дължими на основание Договор за паричен заем № ** от 01.04.2022 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора на заявителя с Договор за цесия от 14.06.2023 г. и приложение № 1 към него.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни аргументи за неправилност на извода на съда за недействителност на договора за потребителски паричен заем и противоречие на искането с нормите на ЗПК, като се сочи, че съдът е излязъл извън правомощията си, коментирайки клауза за неустойка, на която заявлението не е основано. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорна лихва и за мораторна лихва.

Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

1

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 1227/2024 г. по описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против В. А. А., за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № *** от 01.04.2022 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, вземанията по който са прехвърлени от заемодателя на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г. и Приложение към него с № 1/14.06.2023 г.: 872.12 лв. – главница, 35.25 лв. – договорна лихва за периода от 26.04.2022 г. до 09.09.2022 г., и 425.60 лв. – лихва за забава за периода от 27.04.2022 г. до подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в производството разноски от 26.66 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от Договор за потребителски кредит № *** от 01.04.2022 г., сключен между В. А. А. и „Сити кеш“ ООД, по силата на който на длъжника е отпусната заемна сума в размер на 1000 лв., която длъжникът се е задължил да върне заедно с договорна лихва на 103.38 лв., като общата стойност на плащанията по кредита е 1103.38 лв., платими на 23 броя седмични погасителни вноски, от които първите две вноски в размер на 7.79 лв. всяка, а останалите 21 вноски в размер на 51.80 лв. всяка. Посочено е, че падежът на първата погасителна вноска е 08.04.2022 г. и крайният срок за издължаване на целия заем е до 09.09.2022 г. Твърди се, че на 14.06.2023 г. е подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 14.06.2023 г. на основание чл.99 ЗЗД между „Сити кеш“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който вземането по процесния договор за заем е прехвърлено на заявителя, за което длъжникът е уведомен. Към заявлението е представено копие на договора за потребителски кредит, по който се претендират вземанията.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 657/27.02.2024 г. за главницата от 872.12 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на заявлението – 26.02.2024 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 50.15 лв., съобразно с уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане № 2396/27.02.2024 г., инкорпорирано в издадената заповед по чл.410 ГПК, БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за сумата от 35.25 лв. – договорна лихва и за сумата от 425.60 лв. – мораторна лихва.

За да отхвърли заявлението в посочената част, съдът е приел, че искането е основано на договор за потребителски кредит, който е изначално недействителен на основание чл.22, вр. чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4 и чл.23 ЗПК, и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Прието е, че договорът за кредит е сключен в противоречие с целта на чл.2 ЗПК, при неизгодно за потребителя условие – предоставяне на невъзможно обезпечение, неизпълнението на което да доведе до заплащане на неустойката по чл.11 от договора, която всъщност е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане с цел заобикаляне на ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, същата е известна на кредитора още при сключването на договора и фактически е дължима не за неизпълнение, а за да доведе до недопустимо увеличаване на възнаграждението на кредитора, което вземане не фигурира в общите разходи на потребителя, макар стойността му да е пряко свързано с кредита и да се отразява на стойността на ГПР.

2

Бургаският окръжен съд, като съобрази актуалната съдебна практика и практиката на

СЕС, намира обжалваното разпореждане за правилно и законосъобразно, като напълно споделя изводите на районния съд за неоснователност на заявлението относно договорната и мораторната лихва и препраща към тях на основание чл.278, ал.4, вр. чл.272 ГПК.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.

Настоящата инстанция споделя изцяло извода на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него.

Правилни са съображенията на БРС, че уговорената неустойка несъмнено представлява разход за потребителя, свързан с договора за кредит, тъй като същата е била изначално известна на кредитора, стойността й е начислена още при подписване на договора и е част от погасителния план, поради което трябва да бъде включена при определянето на ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, видно от съдържанието на договора, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР. В тази връзка, съдът съобрази разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съгласно което сезирания съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“, като провери дали същата е задължителна за получаването на съответния кредит или представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В случая, в чл.5 от договора е поставено изначално неизпълнимо от длъжника изискване за обезпечаване и това е било ясно на страните още при подписване на съглашението, поради което и предвидената в чл.11 неустойка, дължима при непредставяне на обезпечението, е била изначално определена като част от плащанията на длъжника и е била включена в погасителния план, дължима с всяка месечна вноска, което всъщност води до оскъпяване на заема. При това е очевидно, че уговорената неустойка не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, а възниква от липсата на обезпечение чрез поръчителство, т.е. произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното му задължение да върне заемната сума. Ето защо, така уговорената неустойка не отговаря на регламентираните й от закона функции, а с оглед уговарянето й в тежест на потребителя, ясно и на двете страни още при подписване на договора, настоящият съд намира, че в случая се касае за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, 3 предоставен на длъжника, като представлява част от възнаграждението на кредитора, невключена като разход в ГПР.

Предвид изложените по-горе съображения и с оглед съдържанието на договора, съдът приема, че получаването на кредита при предлаганите условия включва заплащането на неустойка, поради което същата представлява разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, което очевидно не е сторено.

Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК и до прилагане на последиците по чл.23 ЗПК. В тази връзка, въззивният съд съобрази цитираното по-горе Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, в което е прието, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по чл.3, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница.

Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по силата на чл.23 ЗПК длъжникът дължи връщане само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него, както правилно е приел и районния съд. Именно на това основание, в случая не се дължат договорна и мораторна лихва, поради което депозираното заявление по чл.410 ГПК е неоснователно за тези вземания и правилно е отхвърлено от заповедния съд.

Предвид изложеното, БОС намира жалбата за неоснователна. Обжалваното разпореждане, с което е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно договорната и мораторната лихва е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Заявителят има възможност да предяви осъдителен иск за вземанията си по реда на чл.415, ал.1, т.3 ГПК, за което заповедния съд следва да му даде указания.