Решение № 456 от 16.05.2024, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. Бургас, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Радостина П. Иванова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело № 20242100500275 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното

Производството по делото е по реда на чл.258, и сл. ГПК. Образувано е по въззивни жалби срещу Решение №260024/20.10.23г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№7955/17г.

Въззивникът – ответник А. Д. Д., чрез адв. Недялков обжалва решението в частта, с която съдът е уважил претенцията по сметки на съделителя Д. Б. Б. и на осн. чл.31, ал.2 ЗС е присъдил сумата 22440.15 лева – обезщетение за лишаване от ползване на собствената му ½ ид.ч. от делбения имот – сграда си идентификатор ***. по КККР на гр.Созопол. Въззивницата се позовава на ТР №7/2017г. по ТД №7/12г. и обосновава извод, че за да бъде уважена претенцията, ползването следва да се осъществява лично от другия съсобственик и ищецът следва да е отправил писмена покана за запращане на обезщетение. Според въззивницата, когато съсобствения имот е отдаван под наем от единия съделител, другият има право не на обезщетение за лишаване от ползване, а от припадащата му се част от наемната цена, освен ако същата не е по-ниска от пазарната такава. В процесния случай въззивницата е отдавала под наем имота, а не го е ползвала лично, поради което намира, че претенцията за обезщетение е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

Въззиваемият Д. Б. Б. представя в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба. Според въззиваемия, имотът се държи от ответницата, макар тя да твърди, че е налице договор за наем. Намира, че дори такъв да е налице, той е без значение, т.к. страната във всички случаи дължи обезщетение за ползването, което осъществява, защото живее по-близо до имота и отказва на ищеца достъп до него.

Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от ищеца Д.

1

Б. Б., чрез адв. Тодоров първоначално – изцяло. След оставяне на жалбата без движение, с молба вх.№260104/16.01.24г., въззивникът е заявил, че обжалва решението в частта, с което са отхвърлени предявените от него претенции по сметките и в частта, с което претенцията на ответницата по сметките, над сумата от 10000 лева е уважена.

С Разпореждане №2600022/22.01.24г., съдът е оставил жалбата без движение, с указания за внасяне на държавна такса от 1094.28 лева, съобразно обжалваемия интерес. Поради неизпълнение на указанията, с Разпореждане №260039/05.02.24г., въззивната жалба на ищеца Б. Е ВЪРНАТА. Разпореждането не е обжалвано.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от Д. Б. Б. срещу първоинстанционното решение в частта, с което са отхвърлени предявените от ищеца претенции по сметките и в частта, с което претенцията на ответницата по сметките, над сумата от 10000 лева е уважена. Според въззивника възприетото от съда експертно заключение е необосновано както досежно наемната цена, така и досежно подобренията. Намира, че това заключение противоречи на такова, извършено в производството по допускане на делбата, по заявената претенция по чл.344 ГПК в което наемната цена е по-висока и съдът е следвало да кредитира поне него. Намира че в частта, относно претенциите за подобрения вещото лице няма данни кога те са извършения, а са взети предвид показанията на заинтересован свидетел.

Въззиваемата по жалбата на Б. А. Д. Д. представя в срока по чл.263, ал.3 ГПК писмен отговор. Според въззиваемата изготвената във фазата по извършване на делбата СТЕ е приета в съдебно заседание, без възражения на страните. Това заключение е по-обосновано и държи сметка за спадане на наемните цени през 2020г., поради въведените противоепидемични мерки, както и на местоположението на имота, летния туристически сезон и други значими обстоятелства. Според въззиваемата, ищецът не се е възползвал от възможността да оспори експертизата и да поиска назначаване на нова. По отношение на извършените в имота подобрения обсъжда експертизата и оспорва оплакванията на въззивника, като споделя изводите на съда по този въпрос. Намира, че липсват данни свидетелят, чиито показания са взети предвид да е заинтересуван от изхода на делото.

Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с което процесните имоти са изнесени на публична продан.

В насрещната въззивна жалба ищецът да заявява, че обжалва решението в частта, относно претенциите по сметки. Но конкретните му аргументи са насочени срещу решението в частта, относно претенциите по сметки на ответницата, касаещи извършените в имота СМР и в частта, относно отхвърлителната част на неговата претенция по сметките. Не са изложени аргументи срещу решението в частта, с което е уважена претенцията на ответницата за присъждане на припадащата се на ищеца част от заплатените от нея данъци за имота за периода 2015 – 2022г. Поради това въззивната инстанция намира, че решението не се обжалва в тази част, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК. Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ГПК и чл.263, ал.2 ГПК, от лица, за които съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение; отговарят на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което са допустими.

Бургаският окръжен съд, след като обсъди твърденията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

С влязло в сила решение №260860/14.06.2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато извършването на съдебна делба на следните недвижими имоти, находящи се в гр.Созопол - сграда с идентификатор ***, застроена площ:

203 кв.м., брой етажи: 4, предназначение: със смесено предназначение, и самостоятелен обект с идентификатор *** - обект бистро, находящ се в същата страда, предназначение на самостоятелния обект: за обществено хранене, с площ: 343 кв.м., при разни квоти между страните.

В съдебно заседание на 06.07.2023г., съдът е приел за безспорно и ненуждаещо 2 се от доказване обстоятелството, че от фактическата раздяла на страните (настъпила през 2015г. – установена с решението по допускане на делбата – бел. съдия – докладчик), само ответницата владее процесното бистро, като го отдава под наем.

Във втората фаза на настоящото производство са предявени насрещни претенции по сметките:

Ищецът Б. претендира осъждане на ответницата Д. да му заплати обезщетение за лишаването му от ползване на собствената му идеална част от обекта – бистро, в периода от 28.02.2018 г. до 25.01.2022 г. в размер на 1200 лв. месечно или общо за целия период от 47 месеца в размер на 56400 лв. Съдът е квалифицирал тази претенция като такава с правно основание на същата е чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността.

/ЗС/.

Ответницата Д. оспорва претенцията, като във въззивната жалба излага основно съображения, че не е ползвала лично имота, а е отдавала същия под наем.

Ответницата Д. претендира осъждане на ищеца Б. да й заплати сумата сумата от 30754. 14 лв. – главница, представляваща припадаща се на ищеца част от заплатени данъци, съобразно неговия дял в съсобствеността, които са заплатени от ответницата, за периода от началото на 2015 г. до края на 2022 г. включително, ведно със законната лихва за забава от 27.04.2023 г. до окончателното й изплащане. Съдът е квалифицирал този иск като такъв с правно основание на чл. 30, ал. 3 от ЗС.

Както вече стана дума по-горе, въззивната инстанция намира, че решението не се обжалва в тази част, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.

Ответницата Д. претендира осъждане на ищеца Б. да й заплати сумата от 22310.23 лв. – главница, представляваща половината от стойността на разходите за материали и труд, съставляващи необходими, полезни и луксозни разноски, изпълнени в периода от 2015 г. – 2023 г. за довършване на процесното бистро, извършени без съгласието и без противопоставянето на другия съсобственик. Вида и стойността на тези дейности са подробно индивидуализирани в молба от 11.05.2023 г. и в молба от 29.05.2023 г. съдът е квалифицирал претенцията като такава по чл. 61, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/.

Ищецът Б. оспорва този иск, като във въззивното производство заявява, че размерът на припадащата му се част е 10000 лева. над тази сума претендира отхвърляне на претенцията.

За установяване размера на предявените претенции е извършена съдебно – техническа експертиза. Според вещото лице, средният месечен пазарен наем за процесното бистро, при работещо заведение, в периода от 2018 г. до януари 2022 г. е 954.90 лв. Видно от експертизата, в имота са извършени посочените от ищцата СМР, на стойност 60300 лв. Според експерта, те са от естество съобразно предвижданията на одобрения проект, поради което и стойността на имота вследствие на тяхното извършване се е увеличила с пълната им стойност т.е. със сумата от 60300 лв. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че от огледа се установява, че тези работи са извършени в периода 2019 г.- 2020 г., като с оглед вида им намира, че няма как да бъдат изпълнени по-рано. В тази връзка са и показанията на св. Д. С..

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. След като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона БОС намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно – в частта, с което е уважена претенцията по сметките на ищеца Б.. В останалата част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По претенцията по сметките на ищеца Б.:

С молба вх.№261760/26.04.2023г. (л.287), ищецът е заявил, че претендира осъждане на ответницата да му заплати обезщетение за лишаването му от ползване на притежаваната от него ½ ид.ч., за което е отправил писмена покана – предявената 3 искова молба за делба. В тази връзка в съдебно заседание на 26.07.23г. съдът е приел претенцията и я е квалифицирал като такава по чл.31, ал.2 ЗС.

Съобразно изводите в Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. №7/2012 г., ОСГК, „Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. …. Писмено поискване не е необходимо, когато се претендират добивите от вещта, защото съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС, във връзка с чл. 93 от ЗС всеки един от съсобствениците има право на съответната на дела му част от естествените и граждански плодове. Тъй като възмездното предоставяне на общата вещ на трето лице е действие по управление /а не акт на лично ползване/ и тъй като нормата на чл. 31 от ЗС е специална по отношение на чл. 93 от ЗС - когато съсобственик претендира получаване на добиви и граждански плодове - разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС не намира приложение. По изключение обезщетение по чл. 31, ал.

2 от ЗС може да се претендира само за разликата между уговорена наемна цена, съобразно сключения от ползващия имота съсобственик наемен договор и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска“.

Според нормата на чл.93 ЗС, добивите от вещта, в т.ч. и наем принадлежат на собственика й. Разпоредбата на чл.30, ал.3 ЗС повелява, че всеки съсобственик участва в ползите на общата вещ съобразно частта си. Следователно претенцията по чл.31, ал.2 ЗС и тази по чл.30, ал.3, вр. чл.93 ЗС са различни и фактите, които следва да се твърдят и установят по всяка от тях също са различни.

Съгласно трайната съдебна практика и конкр. Решение № 175 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов, „искът следва да бъде разгледан на основанията, на които е предявен, според наведените от ищеца факти. За основанието са от значение твърденията в исковата молба, положителни и отрицателни. Липсващи твърдения не могат да дадат основание за извод по основанието на иска“. Според Решение № 4 от 18.02.2016 г. на ВКС по гр. д.