Решение № 94 от 28.02.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 94 гр. Пловдив, 25.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20215001000817 по описа за 2021 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260341 от 16.07.2021 година, постановено по т. дело № 350/2020 година по описа на Окръжен съд – П., е отхвърлен иска на „Г. БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.П., ул. „П.“ №**, представлявано от П.А.Л., предявен против „Ф.-**“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление с.Г.И., обл.П., ул. „К.и.р.“ №***, А., представлявано от В.Д.Д. и Ю.П.Д., за заплащане на сумата от 29 557,50 лв., представляваща неустойка, дължима по силата на т.8 от сключения между тях договор за търговска продажба на пшеница от 29.04.2020 г., ведно със законна лихва от датата на исковата молба – 08.06.2020 г., до окончателното плащане.

Осъдено е „Г. БГ“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „Ф.-**“ ООД, ЕИК *********, сумата 3 030 лв. – деловодни разноски за 1 производството по т.д.№350/2020 г. по описа на ПОС.

Решението е постановено при участието на Г. М., ЕГН **********, от гр.П., ул. „В.А.“ №*,ет.*, ап.*, като подпомагаща страна на „Ф.-**“ ООД, ЕИК *********.

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Г. БГ“ ЕООД с искане за отмяната му и постановяване на ново по същество, с което да се уважи предявения иск и да се присъдят на ищеца направените разноски. Във въззивната жалба е направен анализ на събраните по делото доказателства и е изразено становище, че с тях са установени предпоставките за уважаване на предявения иск за неустойка по т. 8 от сключения между страните договор за доставка на пшеница. Оспорените са изводите на първоинстанционния съд за нищожност на тази клауза от договора като противоречаща на добрите нрави.

Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал неустойката по т. 8 от договора като такава за забава. Според ищеца тази неустойка не била за забавено изпълнение, а компенсаторна, насочена към обезщетяване на вредите за ищеца вследствие на неизпълнението на задължението на ответника да достави в срок договореното количество пшеница, като освен обезщетителна, тя имала и наказателна функция. Твърди се също, че в съдебната практика и в правната доктрина се допускало компенсаторната неустойка да се дължи заедно с други видове неустойка.

Уговореното в т. 7 от договора вземане за мораторни лихви не превръщало неустойката в противоречаща на добрите нрави. Тя можела да се дължи заедно с обезщетение за вреди, каквото представлявало вземането за мораторни лихви, като в случая имала предимно наказателна функция.

Обстоятелството, че същата неустойка се дължала и в случай на разваляне на договора съгласно т. 9 също не се отразявало на действителността на неустоечната клауза, като кредиторът можел да я получи само веднъж, независимо дали договорът бил действащ или прекратен. Неправилен бил изводът на съда за това, че неустойката е противоречаща на добрите нрави поради прекомерност на размера й, тъй като съгласно чл. 309 от ТЗ не можела да се намалява поради прекомерност неустойка, дължима между търговци. Жалбоподателят се е позовал на ТР № 1/2009 година на ОСТК.

Твърди, че в конкретния случай следва да се вземе предвид липсата на обезпечение на изпълнението на задължението по договора от страна на 2 ответника, значителния обем на неизпълнението – около 40%, както и очакваните значителни вреди за ищеца, свързани със сключения от него последващ договор за продажба на процесната стока от 30.04.2020 година с „Я.**РР“ЕООД, по който ищецът търпял аналогични на процесните неустойки. По тези съображения следвало да се приеме, че процесната неустойка не излиза извън присъщите й функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, поради което не можело да се приеме, че е противоречаща на добрите нрави.

Другата група доводи, които са изложени във въззивната жалба, касаят липсата на доказателства за изменение на сключения между страните договор, което да освобождава ответника от поетото с него задължение за доставка на пшеница. Твърди се, че по аргумент от чл. 293 ал. 6 от ТЗ изменението трябва да стане в писмена форма, а това изискване не е спазено. По отношение на осчетоводеното от ищеца кредитно известие се поддържа, че това е станало едва след завеждане на иска, осчетоводяването му е извършено по грешка, след изявлението в исковата молба, че то не се приема и след като било върнато на ищеца през месец май 2020 година. Освен това в него не се сочило като основание изменение, разваляне или прекратяване на процесния договор, а само неизвършена доставка – липса на договорени количества, което не означавало невиновна невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 81 ал. 1 от ЗЗД и чл. 306 от ТЗ. Твърди се също,че по делото е установено, че към момента на сключване на процесния договор дружеството-ответник е разполагало с договорените количества, което обстоятелство сочело на недобросъвестност на цялостното му поведение. Посочено е също, че достоверността на показанията на свидетелката на ответника Ю.Д., разпитана на 09.02.2021 година, следва да бъдат преценявани при съобразяване на факта, че тя е била управител на дружеството – ответник до 03.02.2021 година и след 26.05.2021 година. Освен това жалбоподателят се позовава на разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 5 и 6 от ГПК, свързани с недопустимост на свидетелски показания за установяване на отмяна, изменение, прекратяване или разваляне на процесния договор. Такива изявления липсвали и във вайбър кореспонденцията, предмет на съдебно техническата експертиза.

Въззивната жалба съдържа и подробно оспорване на възраженията на ответника, които според жалбоподателя се основавали на устни уговорки, различаващи се от съдържанието на писмения договор. Твърди се, че нито с 3 исковата молба, нито извънсъдебно ищецът е оправял до ответника изявление за разваляне на договора. Договорът бил с уговорен срок за изпълнение и ответникът следвало да го изпълни в този срок без изявление от страна на ищеца. Едностранно предприетите от ответника действия по връщане на част от заплатената от ищеца цена не го освобождавала от задължението му да достави цялото договорено количество. Освен това т. 7 от договора не фиксирала краен срок за плащане на цената. Неоснователно се поддържало също, че ищецът е неизправна страна, тъй като не е изпратил транспортни средства за получаване на стоката. Такова задължение липсвало в договора, а съгласно чл. 320 от ТЗ ответникът бил длъжен да уведоми ищеца поне три дни предварително, че стоката е готова за предаване.

Неоснователно било възражението на ответника за разваляне на договора поради неизпълнение от страна на ищеца. Ответникът не можел да черпи права от собствените си недобросъвестни действия, опитвайки се да се освободи от задълженията по него чрез връщане на цената. Оспорени са и твърденията за неизпълнение на договора по обективни причини, изразяващи се в поведението на трето за договора лице, което е посредничело при неговото сключване. Неоснователно се поддържало също, че договорът бил прекратен с изтичане на срока му, като се твърди, че срокът не се отнася за действието на договора, а е за изпълнение на задълженията на ответника по него.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от „Ф.-**“ ООД със становище за нейната неоснователност и искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивната инстанция. В писмения отговор са изложени подробни съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателя.

Третото лице –помагач Г. М. на страната на ответника „Ф.-**“ ООД не е изразило становище по въззивната жалба.

Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени искания.

Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе събраните по делото доказателства, съдът приема следното: и

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу решението, с 4 което е отхвърлен предявения от него иск за неустойка. При подаването на въззивната жалба е спазен срока по чл. 259 от ГПК.

Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По същество съдът намира, че решението на ОС – П., с което е отхвърлен иска, е правилно като краен резултат.

Съображенията на съда са следните:

С предявения от „ Г. БГ“ ЕООД против „ Ф.-**“ ООД иск е претендирана неустойка в размер на 29557,50 лева, дължима на основание т.

8 от сключен между страните договор за продажба на пшеница от 29.04.2020 година, по който ищецът е купувач, а ответникът – продавач.

Твърди се в исковата молба, че ответникът е изпълнил частично задълженията си по договора за доставка на 700 тона пшеница, които били заплатени от ищеца още на 30.04.2020 година, като е доставил само 418,5 тона на дати 07.05.2020 година, 09.05.2020 година и 11.05.2020 година, а останалите 281,5 тона не били доставени. Ответникът уведомил ищеца, че няма да му ги достави, тъй като е намерил купувач, предлагащ по-висока цена от договорената. Въпреки възраженията на ищеца, ответникът издал кредитно известие на 11.05.2020 година за цената на недоставената пшеница – 98525 лева към фактурата за платения аванс, а на 12.05.2020 година върнал тази цена.

В исковата молба, твърдейки, че не е съгласен с едностранно предприетите от ответника действия и че те не го освобождават от задължението му по договора да достави цялото договорено количество, което не е изпълнил до датата на исковата молба, ищецът се позовава на клаузата на т. 8 от сключения помежду им договор и претендира сумата от 29557,50 лева, представляваща 30% от стойността на недоставената пшеница.

Както в ДИМ, така и във въззивната жалба, становището, което се поддържа от ответника е, че той не е отправял изявление до ответника за разваляне на договора нито извън съдебно, нито с исковата молба. Оспорени са доводите на ответника за прекратяване на действието на договора по постигнато общо съгласие между страните.

Във връзка с отношенията между страните по процесния договор, по делото със събраните доказателства е установена следната фактическа 5 обстановка:

Към исковата молба е представен договор за търговска продажба на пшеница от дата 29.04.2020 година, подписан от управителите на двете страни по него и подпечатан с печатите на двете търговски дружества.

„Г.“ БГ“ ООД е купувач по договора, а ответното дружество „Ф.**“ ООД – продавач. Договорът има за предмет доставката на 700 тона пшеница реколта 2019 година / т.3/ при цена 350 лева за тон без ДДС / т. 4/.

Заплащането на цената по договора е уредено в т.7 б. „а“ от договора.

Там е предвидено, че купувачът я заплаща по банкова сметка,посочена от продавача след представяне на подписан екземпляр от договора и издадена проформа фактура.

В деня на подписване на договора е издадена от ответното дружество в качеството му на продавач проформа фактура №***/29.04.2020 година за сумата от 245 000 лева, дължима за 700 тона пшеница реколта 2019 година с цена 350 лева за тон, в която изрично е посочен срок за плащане 29.04.2020 година. Безспорно е между страните, а и от представеното платежно нареждане на стр. 11 от първоинстанционното дело се установява, че на 30.04.2020 година ищецът е заплатил на ответника сумата от 245 000 лева. На същата дата ответникът „Ф.-**“ ООД е издал фактура №**** с получател „Г.

БГ“ ООД, за сумата от 245 000 лева, в която като основание е посочено аванс пшеница реколта 2019 година.

На 11.05.2020 година ответникът е издал кредитно известие № ********** по фактура №****/30.04.2020 година, в което в графа

„наименование на стоката/услугата/ е посочено „неосъществена доставка на пшеница поради липса на договорени количества“ на стойност 98525 лева.