Решение № 6975 от 18.12.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6975 гр. София, 17.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20241100502825 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Е. Д. П. срещу решение № 16641 от 16.10.2023г., постановено по гр. д. № 6829/2023г. на СРС, 32 с-в.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от Е. Д. П. с ЕГН **********, гр. Сандански, ул. ****, чрез адв. Н., осъдителен иск по чл. 45 ЗЗД срещу А. Ц. П. с ЕГН **********, гр. Банкя, ул. ****, за сумата 12000лв.

– неимуществени вреди от подадени два броя сигнала от ответника срещу ищеца, по които били образувани н.о.х.д. №5497/2015г. по описа на 130 състав на СРС и н.о.х.д. № 6838/2019г. по описа на 134 състав на СРС за извършени престъпления по чл.144, ал.3 НК за закани с убийство, по които обвинения ищецът бил оправдан с влезли в сила присъди, ведно със законната лихва от датата на увреждането 21.12.2013г. до плащането.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат уважени изцяло като основателни и доказани. Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

1

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.

Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за съществено нарушение на процесуалните правила, поради това, че СРС не е изчакал процесуалният представител на въззивника, поради забавянето му във връзка с пътуването му от гр. Сандански. На първо място по никакъв начин не се установяват твърденията на въззивника, че е уведомил съда, чрез деловодителя на състава, за възможното му закъснение.

На следващо място ищецът твърди, че именно поради това, че не е участвал в това съдебно заседание, е бил лишен от възможност да направи искане за допускане на свидетели. Поддържа и, че във второто съдебно заседание е направил искане за допълване на твърденията в исковата молба и за допускане на гласни доказателства, които да установят действия на ответника, сочещи на явна провокация. Тези искания са били отхвърлени, което го е лишило от възможността да ангажира каквито и да било доказателства в подкрепа на твърденията си.

В исковата молба е поискано допускане на свидетели, които да установят претърпените от ищеца неимуществени вреди. С доклада по делото 2 съдът е оставил без уважение това искане, като е приел, че не е необходимо за изясняване на спора от фактическа страна. Настоящият състав не споделя този извод на СРС, доколкото настъпилите неимуществени вреди и техният интензитет са елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и могат и най – често се установяват със свидетелски показания.

Въззивникът обаче не е направил искане за допускане на свидетели във въззивната жалба, а едва в заседанието пред въззивния съд. Разпоредбата на чл. 266, ал.3 ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за допускане на нови доказателства от въззивната инстанция, когато те не са събрани от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения. Практиката на ВКС по чл.290 ГПК е категорична, че когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за подобно процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение.

В този смисъл е решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, ІV г.о., което визира писмените доказателства; решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на ВКС, ІV г. о., което се отнася до свидетелските показания.

В случая обаче с въззивната си жалба въззивникът твърди допуснати от първата инстанция процесуални нарушения и се домогва да установи самите нарушения, без да релевира искане за събиране на относими и допустими към правния спор между страните доказателства. Ето защо, фактическият състав на чл. 266, ал. 3 ГПК в случая не е изпълнен, тъй като въззивникът не релевира с въззивната жалба искане за събиране на доказателства, които е поискал своевременно и които не са били събрани поради допуснато от СРС процесуално нарушение.

Относно искането за допускане на свидетел за наведените във второто по делото заседание от адв. Н. твърдения, че ответникът организирал срещи с ищеца, за които се подготвял предварително, с аудио и видео техника и с намерението да разпространи тези записи в медиите и да злепостави въззивника по този начин пред жителите на града, в който живеят, както и че 3 ответникът е знаел, че по отношение на него не са отправени закани за убийство, а същият „се е подготвил да създаде такава атмосфера, при която ищецът да попадне в такава ситуация“, съдът намира следното. Искането за свидетели във второто по ред заседание относно тези твърдения е преклудирано. Нещо повече, за първи път се навеждат твърдения за злоупотреба с право, което ищецът е следвало да стори още с исковата молба.

Ето защо, искането за допускане на свидетел във връзка с тези обстоятелства едва във второто по ред заседание е било преклудирано, поради което правилно е оставено без уважение от първоинстанционния съд, макар и по различни причини /доколкото СРС е счел, че гласните доказателства не са относими към предмета на спора, а по същество твърденията на адв. Н. са се свеждали до злоупотреба с право/.

Неоснователни са и изложените във въззивната жалба оплаквания, че от събраните по делото доказателства се установява злоупотреба с право от страна на ответника, тъй като същият е депозирал сигнал за образуване на наказателно производство, като било установено, че ищецът не е извършил тези престъпления.

За да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведе-ние на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното.

В исковата молба ищецът твърди, че вредите произтичат от подаването на жалба от страна на въззиваемия срещу въззивника в резултат на което срещу него били образувани две наказателни производства /приложени към настоящето производство/, по които последствие бил оправдан.

От така събраните по делото доказателства по никакъв начин не може да се изведе извод за противоправно поведение на ответника по настоящето дело.

Подаването на жалба до определен орган само по себе си не може да е основание да се ангажира отговорността на подалия жалбата. В Решение №201/06.01.2020 по дело № 3973/2018 на ВКС, ГК, IV г.о., съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 45 от КРБ гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи. Възможността за подаване и 4 поддържането на жалба/искова молба/сигнал, представлява признато от закона право и само по себе си подаването им не е противоправно действие, което да обуслови отговорност на ответника за вреди, причинени на ищеца.

В Решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д.№1243/2009 г., ІV г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК, на допуснатия до касационно обжалване въпрос „Съставлява ли упражняването на законоустановената възможност за подаване на жалба до съответния компетентен орган противоправно поведение?” е даден следният отговор: „Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го уп-ражни.

Затова упражняването на материално и процесуално право пона-чало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право.

Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл.57, ал.2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл.8, ал.2 ЗЗД). Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. И при злоупотребата с право вината на дееца се предполага до доказване на противното, но вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата (от добрия стопанин или добрия търговец) грижа.”. Гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени.

Ето защо, подаването на жалба, не е достатъчно да обоснове извод за противоправното поведение на ответника.

Противоправност обаче може да възникне в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със също-то по чл. 57, ал. 2 от КРБ. Обстоятелството дали правото на жалба е упраж-нено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат на съответното производство, тъй като законът не е свър-зал съществуването на правото с изискването твърдяното с жалбата действително да е било извършено и то от ответника. Затова правото на жалба ще е 5 упражнено добросъвестно, когато жалбоподателят го упражнява с убеждението, че то съществува. В този случай няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че ищецът не е извършил посоченото в жалбата. Незнанието на тези обстоятелства от ответника, независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва недобросъвестността.

Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъ-дат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са не-верни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. В този смисъл е налице и практиката на ВКС /реш.№.758/11.02.11 по г.д.№.1243/09, IV ГО, реш.№.245/05.11.14 по г.д.№.1734/14, ІІІ ГО/.

За да може да бъде ангажирана деликтната отговорност на ответника трябва да бъде установено, че действията му по подаване на жалбата са извършени при злоупотреба с право. Такива обстоятелства обаче не са установени. Нещо повече, от страна на ищеца в исковата молба не се и твърди злоупотреба с право. Такива твърдения се навеждат едва във второто по ред съдебно заседание пред СРС.