Решение № 3191 от 10.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3191 гр. Пловдив, 10.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Людмила Людм. Митрева при участието на секретаря Цветина Ил. Косева - Червенкова като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело № 20225330115514 по описа за 2022 година

Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от А. Д. Д. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен иск за присъждане на сумата в размер на 239.68 лева – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит № ****** от ********* г. и сумата в размер на 1100. 32 лева – недължимо платена сума за по клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение същия договор за кредит, ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.10.2022 г. до окончателното плащане.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен договор за кредит от ********* г. Счита, че договорът е недействителен доколкото е сключен в противоречие с чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК. На самостоятелно основание счита, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна доколкото противоречи на добрите нрави каквато е и клаузата за неустойка. Предвид недействителността на договора като цяло, евентуално на клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, платените суми по тези клаузи се явявало недължимо платено и подлежи на връщане.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва договорът за кредит, респективно сочените в исковата молба клаузи да са недействителни. Оспорва ищецът да е заплатил на ответника сума в размер на 239.68 лева по клаузата за възнаградителна лихва по посочения договор, както и сумата в размер на 1100.32 лева – по клаузата за неустойка.

Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са осъдителни искове с правна квалификация по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.

За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи, 1 твърдението си, че е заплатил на ответника сума в размер на 239.68 лева по клаузата за възнаградителна лихва по посочения договор, както и сумата в размер на 1100.32 лева – по клаузата за неустойка. В тежест на ответника е да докаже основанието за плащане на сумите и право да я задържи.

С определение от 22.02.2023 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили договор за кредит № ****** от *********, в който е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение и възнаградителна лихва.

Ответникът не оспорва, че размерът на неустойката не е включен към посочения в договора ГПР от 49.66 %.

Ответникът признава, че по клауза възнаградителна лихва по процесния договор за кредит ищцата е заплатила сума в размер на 133.87 лева, а по клауза за неустойка – сума в размер на 403.45 лева.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

Спорно по делото е валидно ли е сключен договорът за кредит и ищцата заплатила ли е по процесния договор за кредит по клауза за възнаградителна лихва сума над 133.87 лева до 239.68 лев и по клауза за неустойка сума над 403.45 лева до 1100.32 лева.

За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.

В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 от ЗПК.

Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент противоречи на добрите нрави, доколкото надхвърля трикратно размера на законната лихва и доколкото лихвата е нищожна, то липсвало съдържанието по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Съдът не открива и неравноправен характер или противоречие с добрите нрави на клаузата за възнаградителна лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 239.68 лева при лихвен процент от 41 % годишно, при необезпечен кредит.

Съдът е запознат с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти – при необезпечени кредити.

Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република 2

България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва, която единствено в случая формира ГПР. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл.19, ал.4 ЗПК.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за целия период на договора е в размер на 239.68 лева, размерът на отпуснатия кредит е 1500 лева, кредитът е отпуснат за срок от 8 месеца – не малък период от време, не е обезпечен, поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.

По довода за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид /, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е неустойката, която по начина по който е уговорена няма за цел да санкционира потребителя за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява допълнително възнаграждение за кредитора.

Като не е сторено това, не е включена стойността на неустойката и таксата за експресно разглеждане към ГПР, е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, не е посочена общо дължимата сума по кредита и на основание чл.22 ЗПК договора за кредит се явява недействителен.

С оглед изложеното доколкото договорът е недействителен, на основание чл.23 ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, платеното над чистата стойност по кредита се явява недължимо платено и подлежи на връщане.

3

С Определение от 22.02.2023 г. съдът е указал, изрично на ищеца, че не сочи доказателства, че е заплатил на ответника сума в размер на 239.68 лева – по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 1100.32 лева – по клауза за неустойка.

По искане на ищеца е указано на ответника да представи по делото справка за извършените от ищцата плащания по договора за кредит.

С представена от ответника справка за извършени плащания от ищеца по процесния договор за кредит /л.67/ се признава, че ищцата е заплатила по клаузата за възнаградителна лихва сума в размер на 133.87 лева, а по клаузата за неустойка сума в размер на 403.45 лева, като се оспорва плащания над тези суми.

Ищцата представя като доказателство за извършените плащания Удостоверение, издадено от ответника, с което същия признава, че към момента на издаването му А. Д. е погасила кредита си към ответника по процесния договор за кредит, включително дължимите такси и няма задължения към дружеството. /л.63/.

От съдържанието на този документ, съдът приема, че е налице признание на ответника, че ищцата е погасила кредита си, тоест е върнала заемната сума, включително дължимите такси и няма задължения към дружеството. От удостоверението не може да се извлече признание, че ищцата е заплатила на ответника възнаградителна лихва в пълен размер от 239.68 лева и неустойка също в пълен размер от 1100.32 лева, доколкото такова изявление липсва. Признанието на плащането на конкретна сума следва да бъде направено изрично и недвусмислено, за да бъде прието като такова. Обстоятелството, че ответникът признава погасяването на кредита – усвоеният заем, както и че ищцата няма задължения към дружеството по процесния договор за кредит не може да се тълкува в насока, че са платени в пълен размер всички задължения по него, доколкото е възможно ответникът да счита, че с платените до момента суми ищцата е изпълнила задълженията си по договора и ответникът няма да търси от нея повече изпълнение. В тежест на ищцата е да докаже, че са заплатени суми в сочения от нея размер.

Ищецът в последното о.с.з. заяви, че се отказва от искането си за Съдебно-счетоводна експертиза и няма да ангажира такава, поради което същият не доказа, че е платил повече по клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, от изрично признатото от ответника.

С оглед изложеното съдът приема, че по делото се доказа, че ищцата е заплатила на ответника сума в размер на 133.87 лева по клауза за възнаградителна лихва, която като недължимо платена ще се върне, като до тази сума искът ще се уважи, а за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 239.68 лева искът като недоказан ще се отхвърли.

Искът за недължимо платена сума по клауза за неустойка се доказа за сумата от 403.45 лева, до която сума искът ще се уважи, а за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 1100.32 лева искът като недоказан ще се отхвърли.

Като законна последица от уважаване на исковете ще се присъди и законна лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 19.12.2022 г. до окончателното плащане, каквото искане е направено от ищцата още с исковата молба.