Решение № 89 от 13.03.2026, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 89 гр. Плевен, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

Членове:

ЖАНЕТА Д. Г.А

ДАЯНА СТ. ВАСИЛЧИНА като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20264400500153 по описа за 2026 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № 3541/05.02.2026г., подадена от „***“ АД гр.София, чрез Адвокатско дружество“ ***“, чрез адвокат Х. М. от САК против Определение № 454/29.01.2026г., постановено по гр.д. № 4303/2025г. на РС - Плевен /ПлРС/, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 2078/27.12.2025г. по същото дело в частта за разноските, присъдени на адв. М. М. от АК - Пловдив, като процесуален представител на М. В. И..

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Плевен е неправилно.

Навеждат доводи за превратно упражняване на правото на иск с цел увреждане на ответното дружество пред ПлРС /настоящото въззиваемо дружество/, т.к. М. И. е подал 20 искови молби срещу дружеството с цел да бъдат възложени в тежест разноски в прекомерен размер. Описват това поведение на М. И. като злоупотреба с право и като недобросъвестно такова, след като същият е декларирал неверни данни за имущественото си 1 състояние, в резултата на което се е ползвал от безплатна правна помощ по чл.38 от ЗА, включително и по делото пред ПлРС, за чието решене е поискано изменение в частта за разноските.

Твърдят, че така присъденото възнаграждение е по два иска, с които се защитава един и същ материален интерес и предвид това на заинтересованата страна не се дължат разноски и по двете претенции. От дружеството считат, че присъденото адвокатско възнаграждение от първоинстанционният съд не е съобразено с промените в националното законодателство, като е цитирана съдебна практика на СЕС и на национални съдилища в тази насока. Смятат, че справедливият размер за адвокатско възнаграждение следва да е значително по-нисък от посоченият ориентир в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатската работа.

Молят съда да отмени определението на ПлРС и да постанови друго, с което да бъде оставено без уважение искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА, а в условията на евентуалност, да намали значително присъдените разноски.

Ответникът по частната жалба М. В. И. с ЕГН ********** с постоянен адрес: гр.Плевен, ж.к. „***“, бл. ***, вх.Г, ет.1, ап.2, чрез адв. М. М. от АК Пловдив е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК, в който взема становище, че частната жалба е неоснователна. В отговора са изложени подробни съображения, че претендираният адвокатски хонорар е на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА за оказване на помощ на материално затруднено лице, като в посочената разпоредба не е уредено изискване да се доказва наличието на някое от основанията при сключване на договора за правна помощ.

Преценката, дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента.

Ответникът оспорва твърдението, че е получавал доход над този, посочен от него, както и оспорва представените от насрещната страна документи. Ответникът твърди, че доводите за злоупотреба с правото на иск, съгласно чл.3 от ГПК са неоснователни, като посочва, че въпреки множеството решения на СЕС, предписанията и заповедите на КЗП от 2024/2025г. насочени към фирмите за бързи кредити, същите продължават да уговорят в своите договори за кредит скрити печалби под формата на 2 неустойка, такси, гаранти и др., което от своя страна продиктува воденето на дела от страна на потребителите, като естествена тяхна защита.

С отговора се навеждат твърдения във връзка с размера на адвокатското възнаграждение като се посочва, че адвокатът е изготвил подробна искова молба с предявени два иска, като счита за справедливо определеното адвокатско възнаграждение с оглед на извършената работа. Посочва се, че наред с фактическата и правна сложност, следва да се вземе предвид и обстоятелството, че за адвокатът при водене на подобно дело се изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС, което изисква от своя страна познание на националното и на европейското законодателство. В насока на посочените аргументи в защита на определеното справедливо адвокатско възнаграждение, с отговора се цитира съдебна практика.

Моли съда да потвърди Определение № 454 от 29.01.2026г., постановено по гр.д.№ 4303/2025г. по описа на ПлРС като правилно и законосъобразно.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията в депозираният отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е частично ОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение ПлРС е приел, че по делото са предявени два обективно и субективно съединени иска с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД - с цена на иска 741,03лв. и с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД с цена на иска 90,00лв.

В постановеното решение съдът е изложил подробни съображения в какъв размер и защо се дължи възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ на ищеца адвокат от ответното дружество.

Намерил, че няма логика в искането да бъде отказано присъждане на възнаграждение на адвоката на насрещната страна, което възнаграждение било определено при съобразяване изхода на спора, фактическата и правна сложност на делото, реално извършената работа от оказалия безплатната 3 правна помощ адвокат, с оглед и на факта, че адвокатският труд следва на свой ред справедливо заплатен.

При определяне размера на дължимото се адвокатско възнаграждение съдът е приел, че се дължат изцяло направените разноски за адвокатско възнаграждение на спечелилата спора страна и присъдил изцяло уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение с оглед на процесуалната активност на пълномощника.

Определението на ПлРС е частично незаконосъобразно.

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Първоначално ищецът е представил ДПЗС от 10.06.2025г. –л.10 от делото, с който клиентът и адвоката са договорили осъществяване на базплатна правна помощ, но преди заседанието по същество е представен ДПЗС от 15.11.2025г. за договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 480лв. с ДДС.

Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

При определяне размера на дължимото адв. възнаграждение за пълномощника на ищеца, ПлРС в мотивите на решението си приел, че следва да се заплати изцяло сумата от 480лв. – предмета на делото, активността на адвоката, посътъпилите писмени становища и необходимостта от справедливо заплащане на адвокатския труд.

Въззивната инстанция съобразява задължителното за съдилищата съгласно чл.633 ГПК Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, постановено по преюдициално запитване от СРС, че не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени с 4

Наредба №1/2004г. на ВАС.

От друга страна направено е възражение за прекомерност с писмено становище от 20.11.2025г. – л.96 от делото и понастоящем действа изменената норма на чл.78 ал.5 ГПК, според която съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.

Предмет на разглеждане по делото са два иска - установителен иск за недействителност на целия договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на недължимо платената неустойка и лихви по нищожния договор. И двата иска са взаимно свързани, произтичат от едно и също правоотношение и са в защита на един и същ материален интерес, като доказателствата са общи.

В определение на ВКС №29/20.01.2020г. по ч.т.д. №2982/2019г., е прието, че „когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове“.

Общият материален интерес по делото е 550,98лв. /500,00лв. за главница и 50,98лв. - иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД след изменение по чл.214 ГПК/, като искът по чл.55 ал.1 ЗЗД е обусловен от уважаване на иска за недействителност на договора за потребителски кредит и за този иск не се налага събиране на допълнителни доказателства. Делото не се характеризира със значителна правна и фактическа сложност.

Съдът съобрази, че в производството пред ПлРС са проведени две открити съдебни заседания, в които процесуалният представител на ищеца не се е явявал, но същият е изготвил исковата молба, своевременно е подал писмено становище за първото и за второто съдебно заседание.

Съобразно материалният интерес, вида и характера на предявените искове, обсъдената не висока правна и фактическа сложност на делото и действително положената от пълномощника работа, въззивната инстанция счита, че дължимото на адвокат М. М. на основание възнаграждение следва да бъде определено в размер на 360,00лв с ДДС, колкото е платеното адвокатско възнаграждение на адвоката на насрещната страна – представен е ДПЗС от 5

22.01.2025г. – л.100 – л.102 от делото.

Присъденото от ПлРС адвокатско възнаграждение в размер на 480,00лв. с ДДС не съответства на защитавания материален интерес /500,00лв. за главница и 90,00лв. - иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД/, както и на действително положения адвокатски труд и оказана правна помощ, не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

До този размер искането по чл.248 ГПК за изменение на решението на ПлРС в Частта за разноските за адвокатско възнаграждение е основателно и следва да се уважи, като се отмени определението на ПлРС в тази му част, а въззивната инстанция се произнесе по същество в горния смисъл, като измени решението на ПлРС в частта за разноските и в полза на адв. М. М. от АК Пловдив бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 360,00лв. с вкл. ДДС, вместо присъденото от ПлРС в размер на 480,00лв. с ДДС.

По делото пред ПлРС от адв. М. М. е представен списък с разноски по чл.80 от ГПК, по който се претендира освен адвокатско възнаграждение от 480,00 лева с ДДС, също така и заплатена държавна такса в размер на 100,00 лева и заплатен депозит за вещо лице в размер на 250,00 лева. По отношение на тези разноски, ПлРС правилно е стигнал до извода, че същите следва да се възложат в тежест на „***“ АД с ЕИК ***.

Поради горните съображения, дружеството следва да бъде осъдено да заплати общ размер на разноските по делото в размер на 710,00 лева, от които:

360,00 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение; 100,00 лева за държавна такса и 250,00 лева за депозит за вещо лице, вместо присъдените с Решение № 2078 от 27.12.2025 година по гр.д. № 4303/2025г. по описа на ПлРС в размер на 830,00 лева. След като молбата за изменение в тази Част за разноските, подадена на основание чл.248 от ГПК от дружеството, за изменение на решението се явява частично основателна – същата следва да бъде уважена до този размер.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за злоупотреба с права и нарушение на чл.3 ГПК. Фактът, че между същите страни са заведени множество идентични дела, сам по себе си не обуславя извода за недобросъвестност. Касае се за множество различни договори за потребителски кредити, сключвани в различни периоди. Обстоятелството, че в един съд има няколко искови производства с идентичност на страните, не 6 представлява пречка същите да се разглеждат в отделни производства, като съдът сам решава дали са налице предпоставките на чл.213 ГПК за съединяване на делата.