Решение № 6219 от 14.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6219 гр. София, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело № 20231100507220 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 5480/06.04.2023 г., постановено по гр. д. № 48758 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, 63-ти състав ответникът „ДК 22“ ЕООД (с предишно наименование „Н.Д.“ ЕООД) е осъден да заплати на В.

С. А. следните суми, дължими във връзка с претърпяна от ищеца трудова злополука на 16.02.2021 г., а именно: 28000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на трудовата злополука от 16.02.2021 г., ведно със законната лихва от 16.02.2021 г. до окончателното плащане и 2246,11 лв. – обезщетение за имуществени вреди (от които 31,31 лв. разходи за закупуване на лекарства; 34,80 лв. за платена потребителска такса и 2180 лв. за закупуване на медицинско изделие), ведно със законната лихва от 24.08.2021г. до окончателното плащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен размер от 50000 лв.

С оглед изхода на спора, първоинстанционният съд се е произнесъл и по въпроса за сторените от страните съдебно-деловодни разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1210,24 лева – държавна такса и 335,86 лева – депозит за вещо лице, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК с оглед отхвърлената част от претенциите на ищеца, последният е осъден да плати на ответника следните суми за разноски:

2,10 лева – държавна такса и 1010,60 лева – адвокатско възнаграждение.

1

Срещу частта от решението, с която са уважени предявените искове е п о с т ъ п и л а въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „ДК 22“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му представител адв. И. Д.. В жалбата се сочи, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Формулирано е оплакване, че СРС неправилно е определил размера на причинените неимуществени вреди, като необосновано го е завишил. Според въззивника от една страна работодателят няма никаква вина за настъпване на трудовата злополука, а от друга страна, ищецът е допринесъл за нея. Намира, че със своето поведение пострадалият не е положил и най-елементарната грижа за собствената си безопасност, което съгласно трайната съдебна практика, следва да се квалифицира като груба небрежност по смисъла на чл. 200, ал. 2 КТ. Сочи, че ищецът бил изписан в добро общо състояние, с подобрения, както и, че доброто здравословно състояние на ищеца към момента на извършения преглед от вещо лице е обстоятелство, което съдът не е взел предвид при формиране на изводите си по фактите. Накрая възразява, че съдът неоснователно отхвърлил искането на ответника на основание чл. 200, ал. 3 КТ да бъде намалено присъденото обезщетение с полученото от ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност.

Относно претенцията за имуществени вреди, излага, че тя също е неправилно уважена предвид, че не се доказа каква е връзката на тези вреди с настъпилата злополука и проведеното лечение на ищеца.

С оглед изложеното е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което да се намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди и се отхвърли исковата претенция за обезщетение за имуществени вреди.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът В. А. се е възползвал от правото си да подаде отговор на въззивната жалба, депозирайки такъв чрез своя процесуален представител адв. Р. М.. В отговора се излагат твърдения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Според въззиваемия всички релевирани възражения от насрещната страна са неоснователни, като в тази връзка излага подробни съображения по същество на спора. В заключение посочва, че размерът на присъденото обезщетение е съобразен както с принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, така и с константната съдебна практика по сходни казуси. Относно възражението, че е налице груба небрежност на пострадалото лице, счита, че същото е напълно неоснователно и необосновано. В подкрепа на тезата си цитира практика на ВКС.

Предвид изложеното и всички събрани по делото доказателства, счита, че решението на СРС в оспорената му част е правилно и законосъобразно.

Моли въззивната жалба да се остави без уважение, като съответно се потвърди решението на СРС.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

2

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, в която исковете са отхвърлени, не се обжалва и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото въззивно производство. При извършена проверка по реда на чл.

269, ал. 1 ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, тъй като фактическите и правни констатации на настоящата инстанция съвпадат с тези, направени от районния съд в атакувания съдебен акт. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата въззивна инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на първоинстанционния съд следва да се добави и следното:

СРС е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50000 лв. и имуществени вреди в размер на 2246,11 лв., настъпили вследствие на претърпяна трудова злополука.

Фактическият състав за възникване вземането по чл. 200 КТ включва следните кумулативни предпоставки: 1) наличие на трудово правоотношение между ищеца и ответника; 2) професионално заболяване или трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение и причинила временна неработоспособност, трайна неработоспособност над 50 % или смърт; 3) вреда – имуществена или неимуществена и 4) причинна връзка между професионалното заболяване или трудовата злополука и вредата.

В тежест на ищеца е да установи горните факти.

В тежест на ответника и при доказване на горните обстоятелства е да докаже погасяване на дълга, както и твърдението си за съпричиняване, извършено при условията на груба небрежност.

Впрочем още тук е мястото да се посочи, че имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. от чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при 3 самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост), но настоящият случай не е такъв. Поради изложеното възражението, релевирано във въззивната жалба, че работодателят няма вина за настъпване на трудовата злополука, е неоснователно.

От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е полагал труд по трудово правоотношение при ответното дружество, като от трудов договор № 23/23.11.2020 г. се установява, че е изпълнявал трудови задължения на длъжността „куриер“. Именно при осъществяване на своите функции на 16.02.2021 г. в края на работния ден ищецът е претърпял злополука след подхлъзване, довела до травматично увреждане (триглезенно счупване на глезенна става на лява подбедрица). Тази злополука е призната за трудова, което се установява от разпореждане № 30326 от 23.02.2021 г., издадено от Териториално поделение София град към НОИ.

Според заключението на изготвената по делото съдебномедицинска експертиза (СМЕ) получените увреждания са били в причинно следствена връзка с настъпилата трудова злополука.

По така изложените обстоятелства не се и спори между страните. С оглед релевираните от страната във въззивната жалба доводи, настоящата съдебна инстанция следва да се съсредоточи основно върху два спорни въпроса: 1) дали ищецът действително е претърпял болки и страдания, обосноваващи присъждането на заместващо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 28000 лв.; 2) дали при определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е следвало да съобрази получените от ищеца обезщетения от общественото осигуряване.

За да бъде изяснен първият спорен въпрос между страните, следва повнимателно да бъдат обсъдени видът и характерът на настъпилите вреди, както и последвалите болки и страдания.

От представените по делото медицински документи, както и от заключението на изслушаната по делото СМЕ, което настоящият съдебен състав кредитира като обосновано и компетентно изготвено, се установява, че се касае за сравнително тежко травматично увреждане на опорно-двигателния апарат, което е било съпроводено със силни болки, налагащи медикаментозно обезболяване. Счупването е наложило и провеждане на оперативно лечение с метална остеосинтеза за стабилизиране на счупените кости. Проведена е и втора хирургична интервенция на 19.04.2021 г. за обработка на раната на лява подбедрица, дебридман, ексцизия на некротични тъкани и екстракция на супрасиндесмалния винт, като от разясненията на вещото лице, дадени в хода на открито съдебно заседание, проведено на 07.03.2023 г., се установява, че извършването на тази втора операция също е във връзка с процесната злополука. Недоказано се явява възражението на работодателя, релевирано във въззивната жалба, че повторното постъпване за операция било причинено от неизпълнение на дадените предписания за лечения с първоначалната епикриза.

В заключението си вещото лице изяснява и възстановителния период при такъв вид травматични увреждания. Посочено е, че съобразявайки възрастта и пола на ищеца, се налага обездвижване за около 2-3 месеца с постепенно започване на натоварване, като при благоприятно протичане на 4 оздравителния процес средностатистически функционалното възстановяване настъпва за около 3-4 месеца.

По отношение на търпените болки и страдания от ищеца вещото лице посочва, че непосредствено след инцидента в първите дни до една-две седмици болките са били по-интензивни, като постепенно с времето и провеждането на лечение са отшумявали. Посочено е още, че след злополуката за продължителен период от време пострадалият не е можел да се изправя и придвижва сам, което е налагало в ежедневието му приблизително до около месец след инцидента да бъде подпомоган от асистент за битови дейности. Според вещото лице след този период ищецът е можел постепенно да се натоварва, като се придвижва самостоятелно с помощни средства. От разясненията на експерта, дадени в хода на проведеното съдебно заседание, се установява още, че след втората операция отново е имало период, в който ищецът е бил обездвижен за 2-3 седмици с щядящо обездвижване – възможност за придвижване с помощно средство.