Решение № 77 от 12.04.2023, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 77 гр. Враца, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Христо Н. Христов при участието на секретаря Мария К. Ценова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20221400500331 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на И. Н. П., с ЕГН **********, от ***, против решение № 51 от 18.02.2022 г. по гр. д. № 692/2021 г. на Районен съд – Козлодуй, с което е отхвърлен иска, предявен от И. Н. П. против И. М. И., с ЕГН **********, от ***, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за установяване по отношение на ответницата И.

М. И., че ищцата И. Н. П. е собственик по силата на наследяване и давностно владение, в периода 2006г. - 2018 г. на 1/8 идеални части от правото на собственост на следните наследствени недвижими имоти, находящи се в землищата на с. ***, с. *** и с. ***, община Враца, а именно: 1. земеделска земя с начин на трайно ползване - ливада, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-184/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност „ДОЛНО ЛИВАДЕ“, 4 категория на земята, с площ на имота от 12000 кв.м.; 2. земеделска земя с начин на трайно ползване - ливада, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-184/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност „ГОРНО ЛИВАДЕ“, 4 категория на земята, с площ на имота от 2699 кв.м.; 3. земеделска земя с начин на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18184/27.03.2019г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***,

1 обл. Враца, местност „ДЪЛГО ПОЛЕ“, 4 категория на земята, с площ на имота от 116206 кв.м.; 4. земеделска земя с начин на трайно ползване - нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-184/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с.

***, общ. ***, обл. Враца, местност „ЗАРЗАЛИЯТА“, 4 категория на земята, с площ на имота от 31719 кв. м., съгласно Скица № 15-829966-11.09.2020 г.; 5. земеделска земя с начин на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-185/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност „ГОРНО ЛИВАДЕ“, 3 категория на земята, с площ на имота от 22021 кв.м.; 6. земеделска земя с начин на трайно ползване – нива, съставляваща поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД18-187/27.03.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. ***, общ. ***, обл. Враца, местност „ПАСИЩЕ 2“, 3 категория на земята, с площ на имота от 7595 кв.м..

Осъдена е със същото решение И. Н. П. да заплати на И. М. И., на основание на чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер на 1600 лева, представляваща съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, изменени с определение № 523/05.07.2022 г., постановено по гр. д. № 692/2021 г. на РС - Козлодуй на сумата 800,00 лева.

В жалбата се поддържа, че решението е незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуалния закон, неправилно, немотивирано и необосновано. Претендира се отмяната на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Жалбоподателката излага, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е доказана изтекла придобивна давност в нейна полза. Единственият мотив за отхвърляне на иска бил недоказаност на намерението да се владее, като този извод бил неправилен и необоснован.

Съдът погрешно приел, че ищцата твърди, че е променила държането на процесната част като сключила договор за аренда на земеделски земи, докато в исковата молба като начален момент на намерението за владеене на процесните имоти като свои била посочена смъртта на чичото на ищцата през 2006 г.. Това довело да формиране на неправилни заключения на съда относно давностния срок, както и необсъждане на релевантните доказателства.

Първоинстанционният съд погрешно заключил, че обективната невъзможност да се манифестира пред ответницата намерението да се владеят и своят процесните имоти е ирелевантна в случая. В цитираното ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, се поддържало становището, че за да превърне с едностранни действия държането във владение, следва владелецът по недвусмислен начин да покаже отричане на владението на другия съсобственик, както и да манифестира намерението си пред същия, но от тези изисквания, било посочено изключение — когато се установи, че било обективно невъзможно да се манифестира намерението да се владее и свои, какъвто бил настоящия случай. Цитира съдебна практика в подкрепа на доводите си. Само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е 2 извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните му части за себе си. Като обективна невъзможност в конкретния случай следвало да се счита установеното по делото фактическо състояние между страните, че доказано по делото ответницата живее от повече от 20 години в чужбина и не е поддържала никаква връзка с роднините си, още повече с ищцата. От доказателствата не се установило ответницата да е упражнявала владение и да е изразявала воля да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти. Същевременно ищцата упражнявала явно и необезпокоявано владение върху процесните земи от смъртта на чичо й през 2006 г. за период от над 10 години.

Решаващият съд, въпреки, че възприел наличие на обективна невъзможност да се манифестира пред насрещната страна намерението да се владее, което не се отричало от ответницата, неправилно стигнал до заключението, че това обстоятелство е ирелевантно.

Въззивницата нямала как да манифестира намерението си пред ответницата, тъй като последната от над 20 години живяла някъде в чужбина и не се завръщала в България. Това обстоятелство изключвало необходимостта да се предприемат действия по отблъскване и недопускане до имотите, а и ответницата никога не посещавала имотите. Било обективно невъзможно да се покаже отричане на владението на другия съсобственик. Неправилен бил и извода на първоинстанционния съд, че не следва да се кредитират показанията на свидетеля - Г. П., като същите следвало се преценят с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по делото, но не и да не се кредитират изцяло. Погрешно съдът приел, че от показанията се установява, че свидетелката свидетелства не въз основа на лични свои впечатления, а за обстоятелства, съобщени й от ищцата, като дори в показанията се сочело от кои лица е разбрала обстоятелствата, за които дава сведения. Именно с тези показания се установявало и вътрешното убеждение на И. П., че владее земите като свои и полагащи й се. Счита, че по делото е доказано, че ищцата е упражнявала явно и необезпокоявано владение върху процесните имоти от 06.01.2006 г. до 2018 г., като това било осъществено чрез текущата им поддръжка, стопанисването им, разходване на парични средства и получаване на аренда. От този момент ищцата се превърнала от държател във владелец и не следвало да доказва завладяване на идеалните части, принадлежащи на ответницата и отблъскване на владението й, тъй като това било обективно невъзможно предвид нейната дезинтересираност и обичайното й местопребиваване извън България.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от И. М. И., в който излага становище за неоснователност на жалбата. В отговора въззиваемата излага, че в жалбата не се сочи от кои факти, обстоятелства и изводи на съда е направено погрешното тълкуване, което е довело до неправилното решение. Заявява, че страните са роднини, които заедно с други наследници, са получили едно общо наследство - процесните земеделските земи. И. П. твърдяла, че е придобила по давност правото на собственост единствено върху идеалните части на И. И., като обработвала земите на основание договор за аренда. Ищцата не твърдяла начален 3 момент на владение — 2006 г.. Началния момент следвало да е конкретен, а именно посочване на дата и месец, а не се сочели доказателства за този начален момент. Невярно било твърдението, че имало обективна невъзможност за манифестиране на владение, както и намерение за своене. През 2019 г., самата ищца, в качеството й на арендатор, който обработва процесните имоти платила на И. И. дължимата й се рента, следователно тя била лесно намерена, а и самото плащане отричало намерението за своене. По делото от събраните писмени доказателства единствено се индивидуализирали процесните имоти. От показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел на ищцата, за това какво е чувала, не били достатъчни да установят наличието на анимус или начален момент на владение. Правилно първоинстанционния съд не кредитирал показанията на Г.

П., като лице попадащо в хипотезите на чл. 172 ГПК и не възприела лично факти и обстоятелства относими към предмета на делото. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Пред районен съд – Козлодуй ищцата - И. Н. П. е предявила срещу ответницата - И.

М. И., иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по силата на наследяване и давностно владение, в периода 2006 г. - 2018 г. на 1/8 идеални части от правото на собственост на процесните недвижими имоти. Ищцата излага твърдения в исковата молба, че процесните земеделски земи са възстановени на общия на ищцата и на ответницата наследодател - Н. Т. Н., починал на 13.08.1983 г., оставил за наследници четирите си деца: К. Н. С. - починала на 22.01.1991 г., С. Н. П. - починала на 10.12.1996 г., М. Н. Т. - починал на 09.03.1989 г. и А. Н. Т. - починал на 04.01.2004 г.. След смъртта си К. Н. С. с права 1/4 идеални части от процесните земеделски земи оставила за свои наследници двамата си сина Н. А. П., починал на 31.12.2017 г. - баща на ищцата и М.

А. П., починал на 06.01.2006 г. - баща на ответницата. След смъртта на баща си, ответницата е наследила по закон 1/8 идеални части от правото на собственост върху гореописаните земи, които ищцата претендира по делото, да е придобила въз основа на давностно владение, осъществявано в периода 2006 г. - 2018 г.. Ответницата И. И. напуснала България и се установила в чужбина години преди смъртта на наследодателя си през 2006 г., като същата била с неизвестно местонахождение. И. И. не поддържала каквато и да е връзка нито с ищцата, нито с останалите наследници. Не се завърнала в България при смъртта на баща си, не била открита и във връзка с конституирането й на мястото на последния като въззивник по възз. гр. д. № 11406/2016 г. по описа на Софийски градски съд. След смъртта на М. А. П. през 2006 г., за процесните земи, полагала грижи единствено ищцата И. П., в продължение на период повече от 10 години, стопанисвала имотите като нейни, грижела се да не 4 запустяват, редовно пътувала до област Враца и получавала рента, след сключване на договор за аренда, разходвала парични средства във връзка с поддръжката на имотите.