Решение № 334 от 11.04.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 334 гр. Стара Загора, 11.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря В. Н. Станчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20235530104156 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата М. Г. З. твърди в исковата си молба, че между нея, в качеството й на кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, в качеството си на кредитор, бил сключен Договор за паричен заем кредирект № ******** на *** година. По силата на този договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на 1400лева.

Съгласно чл. 3.7. от Договора - годишният лихвен процент на заема бил 40.05%, а годишният процент на разходите - 48.02%. Уговорени били срок и начин на плащане в 18 вноски, посочени в погасителен план към договора. Между същите страни бил сключен и Договор за паричен заем кредирект № ******** на *** година. По силата на този договор, ответникът следвало да предостави на ищцата заемни средства в размер на 1000лева.

Съгласно чл. 3.7. от Договора - годишният лихвен процент на заема бил 40.05%, а годишният процент на разходите - 48.25%. Уговорени били срок и начин на плащане - в 18 вноски, посочени в погасителен план към договора. Ищцата заплатила доброволно и извънсъдебно и двата заема. Същата счита, че е надплатила сумата от 314.78лв по Договор за паричен заем кредирект № ******** от *** година, а по Договор за паричен заем кредирект № ******** от *** година, надплатила сумата от 190 лева. Това било така, защото последните договори били недействителни, поради това, че не отговаряли на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, М. Г. З. следвало да върне само чистата стойност на кредита от 1000 лева, респективно 1400 лева, но не дължала лихва и други разходи по кредита. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от посочения в договорите и с вписания от кредитодателя годишен процент на разходите от 48.02%. Това било така, защото съгласно чл. 6.2. от договора се 1 дължала “неустойка”, в случай, че кредитополучателят не предостави в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител или банкова гаранция. Кредитодателят, залагайки като клауза 6.2 в договорите за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създал неравноправност, която благоприятствала кредитодателя и увреждала потребителя. Със самата уговорка „Сити Кеш“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство поражда нищожност на разпоредбата на чл. 6.2. от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ТПК във връзка с чл.

22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия към договорите за кредит, ищцата следвало да предостави в срок от 3 дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в противен случай се дължала неустойка.

Неустойката по Договора за паричен заем кредирект №******** от ***г. била в размер на 2 018.36лв, а по Договора за паричен заем кредирект №******** от ***. била в размер на 2 843.74лв, която неустойка се дължала пропорционално към всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от договорите. Условията, които задължително трябвало да изпълни ищцата, за да не дължи неустойка били поставени в чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия към договора. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ се явявало разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на тази неустойка в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това се счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която давала легалната дефинция на нелоялната търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свърхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Така в чл. 33, ал. 1 от Общите условия към процесните договори било уговорено заемите да бъдат обезпечени с поръчител, отговарящ на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на 2 кредитополучателя на условията, визирани в чл. 33, ал. 1 от общите условия към договорите, същата дължала „неустойка“ по чл. 6.2. от договора на кредитора в размери равняващи се на 200%, респективно на 80% от главницата, които суми се начислявали пропорционално към всяка вноска по кредитите. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредитите ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Сочи се, че „неизпълнението“ на задължението да се представи поръчител, отговарящ на условията, посочени по-горе, вдигало лихвеният процент на кредита неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът се явявал недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК заявява, че дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин, или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и, за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. Клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо до 3 работни дни от подписване на договорите за потребителски кредит била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би 3 съответствало на изискванията на Директивата. В заключение, посоченият лихвен процент в договорите за кредит от 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в пap. 1 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като счита, че това обстоятелство водело до нищожност на договорните съглашения. В случай, че съдът прецени, че договорите не са нищожни, се иска да се приеме, че уговорената договорната лихва по правоотношенията противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на двата процесни договора за кредит, страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 40.05% (четиридесет цяло и нула пет на сто) годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай договорената лихва надхвърляла четирикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което клаузата, уговаряща размер й била нищожна. Моли се, в случай че съдът прецени, че нито един от договорите не е нищожен, да постанови, че уговорената неустойка в 6.2 от договорите противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване. Процесната неустойка също така била и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като била предварително изготвена от ищцовото дружество и съответно не била индивидуално уговорена. Счита, че пар. 7 от процесните договори за потребителски кредит и уговорената в нея „неустойка“ представлявала неравноправна клауза, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за 4 добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, поради обстоятелството, че задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като се счита, че всички мотиви в тази насока са изложени в настоящата искова молба и са приложими и за въпросната неустойка. Изтъква, че с така уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва.