Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 4070 от 20.07.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8174/2022
Вид
Решение № 4070
Подписан
20.07.2023
В сила
20.07.2023
Състав
Анелия Маркова, Пепа Маринова-Тонева, Георги Стоев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 4070 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100508174 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 6636 от 16.06.2022 г. по гр.д. № 47656/2021 г. Софийски районен съд, 62 състав отхвърлил предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, срещу И. И. Ц., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за: сумата 688.89 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г., ведно със законната лихва от исковата молба – 17.08.2021 г., до окончателното изплащане; сумата 156.83 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2017 г. – 21.07.2020 г.; сумата 6.97 лв.

– главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м. 03.2017 г. – м. 04.2018 г., ведно със законната лихва от исковата молба – 17.08.2021 г., до окончателното изплащане, и сумата 1.96 лв. мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 01.05.2017 г. – 21.07.2020 г. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на пълномощника на ответника сумата 300 лв. - адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита. Решението е постановено при участието на „Н.“ АД, ЕИК ****, като трето лице помагач на 1 ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно районният съд приел, че процесните вземания са погасени по давност.

Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ, в сила от 12.03.2014 г., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребено количество ТЕ за отчетния период. Клиентите не заплащали лихва за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ, до изравняване за отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. За процесния период м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. били в сила ОУ, в сила от 11.07.2016 г., като изрично в чл. 33, ал. 2 от тези ОУ било посочено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 ОУ за потребеното количество ТЕ за отчетния период в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят, като издаваната обща фактура през м. юли/август била за целия предходен отоплителен сезон.

В случая задълженията по общата фактура от 31.07.2016 г. ставали изискуеми едва на 15.09.2016 г., от който момент следвало да тече давностният срок.

Поради това към датата на подаване на исковата молба в съда вземанията за топлинна енергия не били погасени по давност. Неправилен бил и изводът на СРС, че ищецът не е доказал изпадането в забава на ответника, тъй като съдът не приложил правилно клаузите на ОУ, действали в процесния период. С ОУ, в сила от 2016 г., за ищеца не било налице задължение за удостоверяване публикуването на общата фактура чрез нотариално заверен констативен протокол, а клиентите следвало съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ да заплатят дължимото в 45-дневен срок, като изпадали в забава, без да е необходимо дружеството да изпраща покана. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това да постанови друго, с което да уважи исковете изцяло. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна И. И. Ц. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира присъждане на адвокатско 2 възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА

Третото лице помагач на ищеца – „Н.“ АД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.

272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

На първо място следва да се посочи, че районният съд не е отхвърлил изцяло исковете само поради погасяване на вземанията по давност. Съдът правилно е приел въз основа на събраните по делото писмени доказателства и неоспореното заключение на СТЕ, че дължимата от ответника главница за топлинна енергия за процесния период м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. само за 1/4 идеална част от задълженията за имота е в размер на 344.45 лв., а главницата за дялово разпределение за периода м. 03.2017 г. – м. 04.2018 г. – в размер на 3.49 лв.

Доводите в жалбата за неправилно приложение от районния съд на института на погасителната давност са неоснователни.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за 3 тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно ал. 2 ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В случая исковете са предявени на 17.08.2021 г., от която дата давността е прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

Следователно в случая погасени по давност са всички вземания, станали изискуеми преди 17.08.2018 г.

В процесния период м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. приложими към договорните отношения между страните в периода м. 05.2016 г. – м. 07.2016 г. са били Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.03.2014 г., а в периода м. 08.2016 г. – м. 04.2018 г. - Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила на 12.08.2016 г. Противно на поддържаното в жалбата, предмет на спора не са вземания по издадена обща фактура от 31.07.2016 г., касаеща период м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.03.2014 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, 4 определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

По своята правна същност публикуването на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество по ОУ от 2014 г. представлява покана от кредитора до длъжника. Задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Публикуването на ежемесечните фактури, отразяващи месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г. и на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя покана за изпълнение, т.е. от волята на кредитора зависи кога да поиска изпълнение. Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД .

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от издаването на общата фактура.

Следователно по тези ОУ вземанията за цена на доставена за месеца топлинна енергия стават изискуеми с изтичане на 45 дни от изтичане на периода, за който се отнасят, и от този момент започва да тече давността за 5 всяко месечно вземане.

Ето защо към подаване на исковата молба в съда на 17.08.2021 г. всички вземания на ищеца за топлинна енергия за процесния период м. 05.2016 г. – м. 04.2018 г. са били погасени по давност. Най-новото вземане, което се претендира, е за м. 04.2018 г., а то е станало изискуемо на 15.06.2018 г. и към подаване на исковата молба в съда е изтекъл предвиденият в закона 3годишен давностен срок.

Неоснователно в жалбата се поддържа, че вземанията не били погасени по давност предвид издадените от ищеца общи фактури (за процесния период такива са издадени на 31.07.2017 г. и на 31.07.2018 г.). Издаването на общата фактура не променя предвидения в ОУ от 2014 г. начин за определяне на падежа на месечните задължения – отправяне на покана от кредитора чрез публикуване на фактурите на интернет страницата му, съответно не променя падежа за плащане по ОУ от 2016 г. – 45-дни след изтичане на периода, за който се отнасят задълженията. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само в случай, че изравнителният резултат е сума за доплащане, но в случая, видно както от приетите две общи фактури, така и от неоспореното заключение на СТЕ е, че изравнителният резултат и за двата отчетни периода м. 05.2016 г. – м. 04.2017 г. и м. 05.2017 г. – м. 04.2018 г. е суми за връщане, а не за доплащане.