Определение № 526 от 07.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 526 гр. София, 06.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х.а като разгледа докладваното от Мария Х.а Касационно гражданско дело № 20238002102235 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез адвокат Н. Ш., срещу въззивното решение № 26/27.02.2023г. на Бургаския апелативен съд по в.гр.д.№357/2022 г. в частите, с които след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас, касаторът е осъден да заплати на С. Х. К. сумата от 45 000лв. /над 15 000лв. до присъдените 60 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л.а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег.номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при жалбоподателя, както и сумата от 246лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатени суми за медицински услуги и консумативи, ведно със законната лихва върху тях, считано от 02.08.2021г. до окончателното им изплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

Насрещната страна С. Х. К. с писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, чрез адвокат С.

К., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените въпроси, а позоваването на основанието по чл.280, ал.2 от ГПК е бланкетно.

В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

1

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол.

Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

Един от предявените в настоящото производство искове за заплащане на обезщетение за претърпените от С. Х. К. имуществени вреди – разходи за медицински услуги, консумативи и лекарства, възникнали от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л.а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег.номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е с цена от 984,60лв., която е под определения в ГПК праг за касационно обжалване. С оглед на това въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК.

Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.

Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Окръжен съд – Бургас, е осъдил ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД да заплати на С. Х. К. сумата от 45 000лв.

/над 15 000лв. до присъдените 60 000лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от ПТП настъпило на 27.07.2018г., по вина на водача на л.а. „БМВ 320Д“, с рег. [рег.номер на МПС] , чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.08.2021г. до окончателното ѝ изплащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са безспорни и установени с влязлото в сила решение на първостепенния съд обстоятелствата свързани с: настъпване на ПТП на 27.07.2018г., причинено виновно от водача на л.а „БМВ 320Д“, с рег. [рег.номер на МПС] , осъден с влязла в сила присъда по НОХД №743/2020г. на Районен съд – Несебър, чиято отговорност е застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, от което е пострадал ищецът С. Х. К.; получените увреждания и причичинно-следствената им връзка с произшествието; към датата на произшествието ищецът К. е управлявал мотоциклета си без да притежава необходимата по ЗДвП категория „А“.

2

Въззивният съд очертал спорните между страните въпроси свързани с размера на присъденото обезщетение и наличието на съпричиняване от пострадалия.

За да даде отговор на същите, съдът кредитирал представените по делото писмени доказателства и заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебномедицинска експертиза, от които приел за установено, че вследствие на произшествието ищецът К. получил счупване на малеола на големия пищял на левия крак, разкъсноконтузни рани в областта на глезена и охлузване по гърба. Установил, че към момента на извършване на прегледа от вещото лице (пет години след ПТП) ищецът продължавал да изпитва болки, вследствие на получените увреждания, особено на хондралните лезии на табията и талус на лява глезенна става; имал накуцваща походка със скъсена опорна фаза в ляво; дефицит при вдигане на лявото ходило нагоре към подбедрицата и глезенна става до около 5 градуса, което било функционално значимо и водело до трайно нарушение на походката, особено при слизане по стълби и вървене по наклон. Според заключението нормалния период на възстановяване при подобни травми бил от 4 до 6 месеца, но при ищеца не било възможно прогнозиране на пълно възстановяване, тъй като са установени травми, които към момента водят до трайно нарушение в областта на лявата глезенна става.

Вещото лице установило, че по време на възстановяването си ищецът е следвал предписаното му лечение и е извършил необходимата рехабилитация.

Въззивният съд кредитирал и показанията на разпитаните по делото свидетели В. Ж. К. и В.

Г. В., от които приел за установено, че периодът на възстановяване на ищеца бил повече от година, през който претърпял три операции, имал нужда от чужда помощ за осъществяване на ежедневните си дейности и при придвижването си, защото не можел да слиза по стълби сам; търпял болки през целия период на лечение; продължил да накуцва и да изпитва болки и след проведените лечение и рехабилитации, затворил се в себе си, станал унил и не можел да работи по специалността си като барман.

Въз основа на така установеното, въззивният съд посочил, че при определяне на конкретния размер на обезщетението е взел предвид следните обстоятелства: получената сериозна телесна увреда от ищеца наложила няколко оперативни лечения; интензитета на търпените болки и страдания в продължителен период, както в хода на оздравителния процес, така и при обикновеното му движение след това; продължителния възстановителен период над обичайния за този вид увреждания, резултат от вида на счупването; остатъчния дискомфорт при движение дълго след произшествието; лошата прогноза за възстановяването му; младата възраст на пострадалия – 23 години, упражняващ професия свързана с непрекъснато движение.

След преценка на посочените обстоятелства, съдът направил извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените от С. К. вреди е 60 000лв.

Съдът намерил за неоснователно въведеното възражение за съпричиняване на вредите от пострадалото лице, тъй като според заключението на вещото лице по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-автотехнческа експертиза, единствената причина за настъпване на произшествието било поведението на виновния водач. Последният навлязъл в лентата на движение на ищеца /управлявал мотоциклет/ и то в зоната, в която водачът на мотоциклета 3 не е имал възможност да предприеме маневра, която да предотврати удара. Вещото лице установило, че ищецът се е движел с предимство в своята лента на движение, с допустимата скорост от около 50км/ч., която намалил преди удара до 30 км/ч., но автомобилът се намирал в опасната зона за спиране и ударът бил непредотвратим. Според вещото лице, дори водачът на мотоциклета да е притежавал свидетелство за правоуправление, той не е можел да предприеме други действия, различни от извършените за предотвратяване на произшествието.

С оглед на изложеното съдът приел, че по делото не е установено липсата на свидетелство за управление на моторно превозно средство да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото пътно транспортно произшествие, поради което възражението за съпричиняване е неоснователно. В тази връзка съдът се позовал на формираната трайно установена съдебна практика на ВКС, според която съпричиняване на вредоносния резултат е налице тогава, когато с поведението си пострадалото лице е създало предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснило механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен до посочения размер, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.08.2021г. до окончателното ѝ изплащане.

Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Умишлено допуснатото нарушение на забраната да не участваш в движението по пътищата, отворени за обществено ползване като водач на моторно-превозно средство, за управлението на което не притежаваш правоспособност следва ли да се възприема като съзнателно поставяне в състояние на повишен риск от настъпване на ПТП и създаването на опасност за собственото си здраве и живот, както и това на останалите участници в движението?; 2/ Управлението на моторно-превозно средство по пътищата, отворени за обществено ползване от неправоспособен водач обуславя ли съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, независимо че не е налице действие или бездействие на същия, в причинно следствена връзка, с което настъпва вредоносния резултат?; 3/ Следва ли съдът при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД, да отчете допуснатите от пострадалия нарушения на общо приетите правила за поведение в обществото, спазването на които е могло да предотврати настъпването на вредоносния резултат?. Твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с т. 7 от ППВС №17/1963 г., както и с решение № 165/26.10.2010 г. по търг. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.о.

Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси са свързани с това дали липсата на свидетелство за управление от съответната категория от пострадалия, сама по себе си обуславя съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД, независимо че не е налице действие или бездействие на същия, осъществяващо или не нарушение на Закона за движение по пътищата, което е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Този въпрос е относим към предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването, тъй като е налице формирана и трайно установена практика на ВКС /решение №16/04.02.2014 год. По т.д.№1858/2013г. на ВКС, І т.о.; решение №78/10.07.2014г. по т.д.

4

№1982/2013г. на ВКС, І т.о. и др./. Според даденото в същата разрешение, което и да е нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата само по себе си не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. За да е налице такова, е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Прието е още, че приносът трябва да е конкретен, т.е. да е налице действие или бездействие от страна на пострадалото лице, което обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, както и да е доказан, а не предполагаем. Застъпено е и становището, че единствено липсата на свидетелство за управление на превозно средство от съответната категория не може да обоснове съпричиняване от страна на пострадалия, ако поведението му не е в причинна връзка с вредоносния резултат.