Решение № 1894 от 19.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1894 гр. София, 12.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100509495 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.05.2022 год., постановено по гр.дело №58854/2021 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Р. М. М. искове, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4 198.10 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2018 год. до м.април 2020 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“****, абонатен №118336, сумата от 500.12 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2019 год. до 08.06.2021 год., сумата от 51.40 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2018 год. до м.април 2020 год. и сумата от 10.33 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.07.2019 год. до 08.06.2021 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №35388/2021 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в – 21.06.2021 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 701.36 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 140.60 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

1

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Р. М. М..

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните е налице облигационно правоотношение. Видно било от посочените от СРС писмени доказателства на л. 14 – 17 от първоинстанционното дело, че процесният имот бил придобит от С.В.Я. и Т.Я.П., като последният бил починал на 13.05.2007 год. и негови наследници били С.В.Я. – негова съпруга /починала на 26.02.2015 год./ и ответника. По делото липсвали доказателства, сочещи кои са наследниците на С.В.Я. – в качеството й на съсобственик на топлоснабдения имот. Липсвали и данни, че ответникът е собственик или ползвател на този имот. Третото лице-помагач било заявило, че не било осъществявало услугата дялово разпределение за процесния имот през исковия период. Следователно предявените искове не били доказани и по размер, независимо от приетите по делото експертизи, тъй като последните били основани на данни, които били предоставени от ищеца и лице, което не било извършвало услугата дялово разпределение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.

Привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивна т а жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 2

17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответникът е собственик на апартамент №23, находящ се в гр.София, ж.к.“**** /в качеството си на наследник по закон на С.В.Я. и Т.Я.П., които са придобили имота през 1970 год. – виж нотариален акт за собственост на апартамент /жилище/ по чл. 55г ЗПИНМ и удостоверение за наследници от 04.09.2018 год./.

Следователно същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиен т съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

3

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е също така въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба – в имота е имало 3 бр. радиатори, щранг-лира в банята и 1 бр. водомер; общият топломер в абонатната станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките бил, че съответства на одобрения тип, както и че ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.

Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия период – въз основа на извършен реален отчет на уредите. Следва да се посочи, че съгласно чл. 6.9 от Методиката по Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по максимален специфичен разход на сградата. В този смисъл СГС счита, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че данните от заключението не се опровергават от други събрани по делото доказателства – въпреки, че СРС е допуснал по искане на ответника съдебно-техническа експертиза, такава не е била изготвена поради невнасяне на определения депозит за вещото лице.

Видно е също така от заключението по съдебно-техническата експертиза, че стойността на доставената топлинна енергия през периода от м.май 2018 до м.април 2020 год. възлиза на 4 198.10 лв. /която сума е в по-нисък размер от тази, установена от вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза/.

4

На следващо място следва да се посочи, че всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.