Решение № 633 от 15.05.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 633 гр. София, 15.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Диана Коледжикова

Членове:

Мария Яначкова

Десислава Б. Николова при участието на секретаря Радиана Д. Андреева като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело № 20221000502099 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 266692 от 24 ноември 2021г. по гр. д. № 1531/2019г.

Софийски градски съд, ГО, 13 състав е осъдил Република България, представлявана от Министъра на финансите, да заплати на "УП България 21" ЕООД, на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, вр. чл.

49 от ЗЗД, сумата от 123 744, 19 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от състава на държавен орган (Народно събрание), изразяващо се в неизпълнение на задължение по чл. 22, ал. 4 Закон за Конституционния съд да уредят отношенията, възникнали от прилагане на нормативна разпоредба след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържана такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ за периода 02.2014г. - 08.2014г., ведно с мораторна лихва в размер на 37 712, 71 лв. за периода 31.01.2016г. 01.02.2019г., ведно със законна лихва върху горните суми от 01.02.2019г. до окончателното изплащане; осъдил ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 7 623, 54 лв. - разноски по делото.

С решение от 11 февруари 2022г. по гр. д. № 1531/2019г. Софийски 1 градски съд, ГО, 13 състав е оставил без уважение молбата на Република България, представлявана от Министъра на финансите, за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 24.11.2021г., постановено по делото, като неоснователна.

Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на Държавата, чрез министъра на финансите, срещу основното решение по гр. д. № 1531/2019г. на СГС, І ГО – 13 състав, в частта му, в която е осъдена да заплати на ищеца законната лихва върху присъдената мораторна лихва. С доводи за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск, евентуално за неправилност поради нарушение като резултат на материалния закон – чл. 86 ЗЗД, иска обезсилването му в обжалваната част, евентуално отмяната му и отхвърляне на иска.

Държавата, чрез министъра на финансите, е подала въззивна жалба и срещу решението по чл. 247 ГПК, постановено по гр. д. № 1531/2019г. на СГС, І ГО – 13 състав. С доводи, че е допусната очевидна фактическа грешка и, че решението е неправилно, иска отмяната му и уважаване на искането за поправка на ОФГ, като в решението се отрази, че мораторната лихва се присъжда само върху главницата.

Насрещната страна „УП България 21“ ЕООД не е подало отговори на въззивните жалби, оспорва жалбите в открито заседание във въззивното производство.

В основното решение, постановено по делото, съдът е присъдил законна лихва за забава, както върху присъдената главница, така и върху обезщетението за забава в размер на мораторната лихва, от 01.02.2019г. – датата, на която исковата молба е постъпила в регистратурата на съда, до окончателното изплащане на сумите. В решението по чл. 247 ГПК съдът е приел, че не е допусната очевидна фактическа грешка в постановенотото по делото решение, тъй като иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предявен и разгледан за периода 31.01.2016г. – 01.02.2019г. в размер на 37 712, 71 лв.

Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че обжалваните решения, предмет на инстанционен контрол, са валидни, допустими в обжалваната част, като основното решение в обжалваната част е 2 неправилно.

В петитума на исковата молба, в който се определя видът и обемът на търсената правна защита (чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК ), освен искане за присъждане на сумата 123 744, 19 лв. – главница, на сумата 37 712, 71 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва за посочен период до подаване на исковата молба, се иска присъждане и на законната лихва върху горепосочените суми от „подаване на иска до окончателното плащане“.

Доколкото като резултат съдът е отхвърлил искането за поправка на ОФГ, направено с молбата на ответника от 10.12.2021г., с което е бил сезиран (макар че мотивите му са концентрирани върху предявения иск по чл. 86, ал.

1, изр. 1 ЗЗД), САС прие, че решението по чл. 247 ГПК е допустимо. Тъй като основното решение на съда не е постановено в разрез с диспозитивното начало (с искането на ищеца) съдът прие, че то също е допустимо в обжалваната част. Петитумът определя рамките на решаващата дейност на съда и в случая с присъждането на законна лихва върху двете претендирани суми, както е поискано, не може да се приеме, че съдът е допуснал очевидна фактическа грешка – несъответствие между формираната и изразената воля, въпреки че в мотивите към решението си е отразил, че се претендира законна лихва само върху главницата и, че в доклада по делото не е отразено (което не променя искането към съда, въпреки предназначението на доклада да очертае предмета на спора), че се иска присъждане на законна лихва върху търсената като обезщетение за забава сума.

Въпрос по съществото на спора е дължи ли се лихва за забава от подаване на исковата молба върху присъдената сума като обезщетение за забава в размер на законната лихва. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивният съд, по действащия процесуален закон, няма правомощия поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и 3 да върне делото за ново разглеждане. Следователно липсата на мотиви за присъждането на лихвата за забава и преди това невключване на искането в доклада по делото, който очертава параметрите на спора, не може да има за правна последица автоматична отмяна на решението в тази част само на това основание. В израз на собствената си решаваща дейност в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК и разяснени в цитираното ТР, въззивният съд следва да извърши въз основа на доводите за неправилност на решението и в приложение на относимите императивни норми на материалния закон, самостойна преценка на основателността на искането и ако изводите му съвпаднат с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено като правилно като резултат. Обратно, при несъвпадане на крайните правни изводи на въззивния съд с тези на първоинстанциония съд решението ще подлежи на отмяна. Ето защо и по доводите за нарушение на материалния закон поради допуснато олихвяване на мораторна лихва (чл. 86 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД), въззивният съд намира следното: при непозволено увреждане, съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, причинителят на вредата изпада в забава без да е необходима покана и дължи законна лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху паричното вземане за обезщетение от момента на увреждането, като това е най-ранният момент, към който обезщетението може да бъде определено. Законната лихва върху дължимото обезщетение има обезщетителен характер за забавено изпълнение на паричното задължение. Всеки длъжник на парично задължение е задължен и за мораторна лихва, след като изпадне в забава, независимо какъв е правопораждащият главното задължение фактически състав. Действително лихвата за забава при задължения от непозволено увреждане изпълнява и компенсаторни функции, присъщи поначало и на мораторната лихва, да компенсира кредитора за невъзможността да ползва своевременно обезщетението за вреди, което обхваща всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането (чл. 51, ал. 1 ЗЗД ), но тя не е обезщетение за вредите от деликта и не представлява допълнение към обезщетението, което да бъде съобразено при определяне на размера му и върху което може да се присъжда на самостоятелно основание обезщетение за забава. След предявяване на иска, законна лихва върху обезщетението за вреди от непозволено увреждане се дължи до деня на окончателното му изплащане.

Така забавата при изпълнение на паричното задължение за обезщетение за 4 вреди от непозволено увреждане, чието обезщетяване се търси в случая, е напълно компенсирана – ищецът получава като резултат обезщетение в размер на законната лихва върху обезщетението от деня на увреждането до окончателното му изплащане (вж. и решение № 123/21.06.2019г. по чл. 290 ГПК по гр. д. № 3405/2018г. на ВКС, ГК, I V ГО). Независимо от обстоятелството, че присъдената сума по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение, то се съизмерява с лихва, размерът на която е предварително определен от Министерския съвет (чл. 86, ал. 2 ЗЗД ), поради което искането за олихвяване на лихва, направено в процесната искова молба, не би могло да бъде уважено и с оглед забраната за анатоцизъм, установена с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

Така мотивиран, въззивният съд счете, че решението, постановено в производство по чл. 247 ГПК, е правилно като резултат и следва да се потвърди. Решението № 266692 от 24 ноември 2021г. по гр. д. № 1531/2019г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав в обжалваната му част, с оглед изяснената по-горе правна уредба на действащия ЗЗД, противоречи на материалния закон и като неправилно подлежи на отмяна в тази част, като се отхвърли искането за присъждане на законна лихва върху присъденото с влязло в сила като необжалвано решение обезщетение за забава в размер на законната лихва, акумулирано до подаване на исковата молба. Въпросът за характера на лихвата при непозволено увреждане в разглеждания случай е разрешен с влязлото в сила решение, с правна последица сила на пресъдено нещо, обвързваща страните по делото и задължително за съда (чл. 298, ал. 1 и чл. 297 ГПК), поради което и на това основание не може да се преразглежда основанието на присъденото обезщетение като мораторна лихва в размер на 37 712, 71 лв., което е придобило качеството на „пресъдено нещо“. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК в полза на ответника – жалбоподател, при този изход на спора, се присъждат разноски за държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 лв. и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв.

Водим от горното, Софийски апелативен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА от 11 февруари 2022г. по гр. д. № 1531/2019г. на Софийски градски съд, ГО,13 състав.

5

ОТМЕНЯ решение № 260049 от 5 януари 2022г. по гр. д. № 3052/2009г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав в обжалваната част, в която върху сумата в размер на 37 712, 71 лв. - мораторна лихва за периода 31.01.2016г. - 01.02.2019г. е присъдена законна лихва от 01.02.2019г. до окончателното й плащане и вместо това:

ОТХВЪРЛЯ искането на „УП България 21“ ЕООД за осъждане на ответника Държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на законна лихва, начиная от 01.02.2019г. до плащането върху сумата в размер на 37 712, 71 лв. – присъдена като мораторна лихва за периода 31.01.2016г. - 01.02.2019г.

ОСЪЖДА „УП България 21“ ЕООД, ЕИК 200326927 да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата 125 лв. – разноски.

Решението може да се обжалва, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му пред ВКС.

Председател:

Членове:1.

2.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6