Решение № 2458 от 19.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2458 гр. Пловдив, 19.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330121641 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. С. С. против „Сити Кеш“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 11 от договор за кредит № ****/**** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и противоречи на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ****/**** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР в размер на 48,18%. Посочва, се че в чл. 5 от договора било уговорено, че ищецът следвало да представи на ответника едно от следните две обезпечения – безусловна банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които следвало да отговарят на изискванията на общите условия. При неизпълнение на посоченото задължение, в чл. 11 от договора, била уговорена неустойка в размер на 344,16 лева. От правна страна се излагат съображения, че за да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чрез 1 неустойката се начислява допълнителни печалба, която не се включва в ГПР.

Клаузата за заплащане на неустойка била нищожна поради противоречие на добрите нрави, доколкото излизала извън присъщите й с обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навеждат се съображения, че чрез поставяне на множество условия, които не биха могли да се изпълнят от потребителя, се начислявало скрито оскъпяване на кредита и се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че нищожността на отделна клауза не води до нищожност на целия договор.

Неустоечната клауза не била част от основното съдържание на договора, поради което дори тя да се приемела за нищожна, посоченото не водело до нищожност на целия договор. Признава се, че неустойката не била включена в ГПР, но се навеждат твърдения, че по този начин не се нарушавали нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото същата била начислена след сключване на договора. Оспорват се твърденията, че неустойката по съществото си представлявала скрито възнаграждение. Навеждат се доводи, че неустойката е действителна, като същата била санкция за неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение. С посоченото задължение ищецът бил запознат, като при несъгласие с посочената клауза, същият разполагал със срок от 14 дни за отказ от договора. Посочва се и че неустойката била уговорена в съответствие с добрите нрави, доколкото не излизала извън присъщите и функции. Излагат се съображения, че ищецът има сключени три договора с ответното дружество, в които отново фигурирало задължението за представяне на обезпечение, при неизпълнение на което се дължала неустойка. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като в полза на ответника се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № ****/**** 2 г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 500 лева, която последният следвало да върне на 6 вноски, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 48,18%. В чл. 5 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: безусловна банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия. Кредитополучателят следвало да осигури обезпечението в срок от три дни от сключване на договора. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 344,16 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и М. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 344,16 лева. Разпоредбата на чл. 5 от 3 договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би 4 взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48,18 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и обстоятелството, че в него е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 5

(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 48,18 %, но след включването на неустойката по чл. 11 от договора, то ГПР ще нарастне над 50 %.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът ще се оскъпи и ГПР ще бъде над 50 % то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 11 от Договор за паричен заем следва да бъде прогласена за нищожна.