Решение № 881 от 13.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 881 гр. София, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100508569 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С решение № 7769/27.04.2024 г . по гр.д. № 2341/2023 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 87-ти състав, е отхвърлен иска на С. И. А. по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877 за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата от 1 282,45 лв., представляваща неоснователно заплатена сума по Договор за потребителски кредит № 416747/30.04.2021 г., за която сума е издадена Заповед № 26998 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 42807/2022 г. по описа на СРС, 87 състав и същата е осъдена да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877 сумата от 600 лева – разноски в исковото производство.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от С. И. А., която го обжалва с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че изводите на съда за недоказаност на иска са необосновани, тъй като по делото са приложени 9 броя разписки, от които е видно, че в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД са заплатени всички суми по договора за кредит. Акцентира, че ответникът не е оспорил разписките, както и получаването на сумите по тях. И двете страни поддържат, че между тях има само едно правоотношение, породено от процесния договор за кредит, поради 1 което извършените от ищцата плащания са именно по него. Поради установената в хода на процеса недействителност на договора за кредит, то ищцата дължи връщане само на главницата, но не и лихви и други разходи по него. При това положение се дължи връщане на сумата от 1282, 45 лева (разликата над главницата от 1200 лева), дадена без правно основание за това.

Поради изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло.

Претендира разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.

Въззиваемата страна по жалбата „Ай Ти Еф Груп“ АД, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че в разписките не е посочено, че основанието за превода е по кредит с номер на договора 416747, поради което ищецът не е провел пълно и главно доказване на плащането на претендираната сума. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав на СГС намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск на С. И. А. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД с правно основание чл. 422, вр. 415, ал. 1, т. 1, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена на ответника по нищожен договор за потребителски кредит № 416747 от 30.04.2021 г. сума в размер 1282, 45 лева.

Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато 2 още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

Не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че между ищцата като кредитополучател и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит №416747 от 30.04.2021 г., с който „Ай Ти Еф Груп“ АД като заемодател е предоставило на С. А., като заемател, паричен заем в размер на 1200,00 лева, който ищцата е следвало да върне в срок до 30.04.2022 г. Общата сума, която е следвало да върне ищцата е в размер 1479,61 лева при надлежно изпълнение на задълженията по кредита и в размер на 2776.09 лева при неизпълнение. Главницата по кредита е 1200,00 лева, при годишна лихва за ползване на кредита от 40,55% и ГПР от 49,00 %. В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава най късно до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, да предостави на кредитора следните обезпечения по кредита: а) банкова гаранция или б) поръчителство на две физически лица, които съгласно чл. 5.3 от договора да отговарят на следните условия: нетният размер на осигурителния им доход да е 1500 лева; да бъдат лица над 20-годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по – малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с ответника; да нямат неплатени осигуровки за последните 2 години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции. В случай че не предостави това обезпечение, съгласно чл. 5.6 от договора, кредитополучателят дължи неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение.

Размерът на неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в Приложение № 1 към договора за кредит и погасителния план към кредита, а именно сумата от 3,55 лв. на ден.

В отговора на исковата молба ответникът не оспорва, че е получил от кредитополучателя С. А. обща сума в размер на 2482, 45 лева по силата на процесния договор за кредит, като не е оспорил представените с исковата молба 9 броя разписки от „Изипей“ АД, от които е видно, че в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД са заплатени 2482, 45 лева. В отговора на исковата молба ответникът е изразил становище за неоснователност на иска, поради действителност на процесния договор за кредит, а не заради липса на плащане на процесната сума.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът дали платените от С. И.

А. суми са в изпълнение на сключения между страните договор за потребителски кредит с № 416747/30.04.2021г. и оттук получената ли е сумата в размер 1282, 45 лева от страна на ответника на правно основание.

В случая СРС е приел, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на 3 годишния процент на разходите. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплаща неустойка в размер на 108,04 лв. на месец видно от представения погасителен план. В частност, с уговорената в чл. 5.6 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума- т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на кредита от две лица, отговарящи на точно определени условия, в деня, следващ деня, в който сумата по кредита е предоставена. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със съответната погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Според СРС с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Предвид изложеното СРС е приел, че неустоечната клауза на чл. 5.6 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД като заобикаляща закона. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението /без включената в тях обсъждана сума по неусточената клауза в чл. 5.6 от договора/ те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440/04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав). Споед СРС е налице недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК и съгласно чл.

23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Според СРС обаче, от представените по делото 9 бр. извлечения от „Изипей“ АД е невъзможно да се изведе информацията, която е необходима, за да се установи безспорно фактът на плащане, а именно, че ищцата е погасила главницата в размер на 1 200 лв. по процесния договор за кредит, както и че е заплатила на ответника сума в размер на 1 282,45 лв. над главницата. Приел е, че в извлеченията липсва посочено конкретно основание 4 на плащането, като е записано единствено „вноска по кредит“. По тази причина СРС е счел, че по делото остават недоказани по безспорен и несъмнен начин както фактът на плащането от страна на ищцата на главницата по кредита и на претендираната сума над главницата, така и фактът на постъпването на същите в патримониума на ответника.

СГС намира въззивната жалба за основателна.

Правилни са изводите на районния съд, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото договорът не съдържа годишния процент на разходите по кредита, изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно изискванията на ЗПК. Нарушени са норми на закона, уреждащи съдържанието на ГПР и начина на изчисляване на неговия размер. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.