Определение № 6015 от 20.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6015 гр. София, 20.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Частно касационно гражданско дело № 20248003102577 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. А. Г., подадена чрез процесуалния й представител, против определение № 3715 от 14.03.2024 г. по в. ч. гр. дело № 12450/2023 г. на Софийски градски съд, ЧЖ - VIГ състав. С последното е потвърдено определение № 29223 от 22.08.2023 г. по гр. дело № 46365/2022 г. на СРС, 176 състав, в частта за допълване на прекратително определение от 07.04.2023 г. относно разноските с осъждането й на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на Г. С. Д. и Е. И. Д. сумата от 6100 лева или по 3050 лева на всеки от тях, представляваща съдебни разноски в производството.

Първоинстанционното определение от 22.08.2023 г. е също и отменено в частта, с която молбата на А. В. А. за допълване на прекратителното определение е оставена без уважение, като вместо него, с обжалваното в настоящото производство определение, въззивният съд е постановил допълването му с осъждането на Д. А. Г., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, да й заплати сумата от 3400 лева разноски.

Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на въззивния съд за защитимото по производството право, респ. за материалния интерес от търсената защита, при който изчислените по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) разноски за адвокатско възнаграждение за всеки от ответниците възлизат на 1285.40 лева. Поддържа, че при ниската степен на фактическа и правна сложност на делото с въведения обикновен спор за собственост във връзка с наследствени правоотношения и идентичността на отговорите на тримата ответници липсвали „очаквания“ за необходими процесуални действия, които да са останали несбъднати при оттеглянето на иска, а и до прекратяване на делото не са 1 извършвани други процесуални действия от насрещната страна по производството. Излага и че за ответниците Е. и Г. Д. се дължи едно общо възнаграждение за правна защита и съдействие, тъй като интересите им съвпадали и са представлявани в процеса от един и същи адвокат, а на ответника А. А. не се дължи поради липса на осъществени от адвоката действия. Иска отмяна на обжалваното определение и присъждане на общо възнаграждение за адвокат на Г. и Е. Д. в размер на 1285.40 лева и неприсъждането на такова в полза на А.

А..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд, жалбоподателят навежда наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доводи и възражения на страните по делото и да изложи мотиви по тях. Завява, че този въпрос е решен в обжалваното определение в противоречие с решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр. дело № 4031/2019 г. на ВКС, IV г.о., определение № 4388 от 19.12.2022 г. по гр. дело № 4538/2022 г. на ВКС, IV г.о.; 2. Длъжен ли е съдът при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение да изследва и анализира/прецени и фактическата и правна сложност на делото, и да изложи мотиви по тях. Поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС; 3. При преценка за адекватността на договореното адвокатско възнаграждение съобразими ли са действително извършените по делото процесуални действия от упълномощения адвокат. Твърди наличието на противоречие с определение № 253 от 29.05.2017 г. по ч. т. д. № 2614/2016 г. на ВКС, I т.о.; 4.

Следва ли съдът да присъди разноски за адвокат, ако доказателствата за извършени такива (договор за правна защита и съдействие, фактура по делото и др. подобни) са приложени по делото след постановяване на определението за прекратяване на производството. Заявява несъответствие на даденото разрешение с определение № 696 от 20.12.2012 г. по ч. гр. д. № 403/2012 г. на ВКС, I г. о., и наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос; 5. Възможно ли е при кумулативно субективно съединяване на искове за собственост срещу съсобствениците на общата вещ материалният интерес от защита на всеки от ответниците поотделно да се съизмерва с цената на иска – паричната оценка на предмета на делото; 6. Сключен, след постъпил по делото лично от ответника отговор на искова молба по чл. 131 ГПК, договор за правна помощ между ответника и процесуалния му представител, като извършеното от адвоката след сключване на договора процесуално действие е единствено изготвяне на списък с разноски по чл. 80 ГПК, противоречи ли на добрите нрави и принципа за добросъвестност по чл. 3 ГПК; 7. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на представен договор за правна помощ, като противоречащ на чл. 3 ГПК, при условие, че има достатъчно данни да се счита, че същият е представен по делото с цел да се присъдят в тежест на ищеца разноски в производството и нарушава легитимни цели, и 8. При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, следва ли съдът във всеки конкретен случай да преценява изпълняват ли се изискванията за справедлив и обоснован размер на адвокатското 2 възнаграждение, адекватен на обема и сложността на извършената дейност, вследствие на което да присъди по-нисък размер за адвокатско възнаграждение от предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа отговорите на въпроси от 5 до 8 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по частната касационна жалба А. В. А. е подала писмен отговор, като е изложила съображения за липса на основанията за допускане на определението до касационен контрол и е оспорила частната касационна жалба.

Другите страни по производството – ответниците Е. Д. и Г. Д., не са подали отговор на частната касационна жалба в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, поради което същата е процесуално допустима.

Първоинстанционното исково производство по гр. дело № 46365/2022 г. пред Софийски районен съд е започнало по пасивно субективно съединени искове на Д. А. по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на А. А. и Е., В. и Г. Д., че тя е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот с данъчна оценка от 23946.10 лева – жилище, и 5623.10 лева – земя, придобити от нея по силата на наследствено правоприемство, като единствен наследник на своята майка А. С.. В исковата молба са наведени фактически твърдения, че ответникът А.

А. се е разпоредила чрез замяна с претендираното от нея право на собственост върху процесния имот, без да й принадлежи поради липса на настъпило правоприемство с непълното й осиновяване, в полза на останалите трима ответници.

След осъществена размяна на книжа са постъпили по делото отделни писмени отговори от четиримата ответници. Тези от А. А. и В. Д. са подадени лично, а от Е. и Г. Д., чрез ответника В. Д., като техен процесуален представител - адвокат. С допълнителна молба от 29.11.2022 г. тя е представила два броя пълномощни в нейна полза, договори за правна защита и съдействие от 25.11.2022 г. за заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 3050 лева от Е. и Г. Д. поотделно и списък на разноски.

Поради оттегляне на иска, направено преди първото съдебно заседание, с определение № 13167 от 07.04.2023 г. по чл. 232 ГПК първоинстанционното дело е прекратено, като с него съдът не се е произнесъл по разноските. Съобщението за така постановеното определение е връчено на Е. и Г. Д. на 11.04.2024 г., а на А. А. – на 20.04.2024 г. Преди връчването на съобщението, на 13.04.2023 г., ответникът А. А. е представила договор за правна защита и съдействие от 25.11.2022 г., сключен с адв. К. Ц., съгласно който за изготвяне на отговор на исковата молба и процесуално представителство по образуваното дело е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение от 3400 лева.

На 18.04.2023 г. Г. и Е. Д., а на 26.04.2023 г. А. А. са поискали изменение на прекратителното определение в частта за разноските, като са поискали да им бъдат присъдени заплатените от тях възнаграждения за адвокат. По така направените искания от 3 ответниците с молба от 11.05.2023 г. ищецът Д. Г. е навела възражение за прекомерност на претендираните от тях разноски за адвокатски възнаграждения.

С определение № 29223 от 22.08.2023 г. първоинстанционният съд е допълнил определението от 07.04.2023 г., като е осъдил Д. Г. да заплати на Г. и Е. Д. сумата от 6100 лева (2 х 3050 лева) съдебни разноски и е оставил без уважение молбата на А. А. за присъждането й на разноски за производството.

Въззивното частно производство, по което е постановено обжалваното определение, е образувано по частни жалби на Д. Г. и А. А.. За да остави без уважение частната жалба на Д.

А., СГС е приел, че ответниците по предявения положителен установителен иск са обикновени другари и защитимото право е въведеното от ищеца в исковата молба за Ѕ ид. част от собствеността върху процесния имот срещу всеки от тях, а и по Наредбата размерът на адвокатското възнаграждение се определя от материалния интерес, който в случая е съизмерим с цената на иска и определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата възлизал на 3015.54 лева – размер, близък до заплатения от 3050 лева. Изложил е, че според тълкувателната практика на СЕС този нормативен акт не обвързва съда, но е намерил, че в случая сумата съответства на фактическата и правна сложност, тъй като налага изследване на фактите, породили правото на собственост и наследствените правоотношения, определящи реда на наследяване. Позовал се е на практика на ВКС, според която ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство, като е заплатен пълният размер на уговореното възнаграждение, ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото.

Оттеглянето или отказът от иска са действия на ищеца, които се извършват по негова преценка, затова не може да се изисква от ответника при подготовката на защитата си да се съобразява с тях, още повече, че настъпването им не е сигурно, поради което чл. 78 ГПК не дава възможност на ищеца да се освободи от задължението си. Въззивният съд е посочил, че отношенията на Е. и Г. Д. с адв. Д. са уредени с отделни договори, имащи характера на разписки за заплатените от тях по 3050 лева за адвокатско възнаграждение, поради което те имат право да им бъдат възстановени разходите, тъй като всеки от ответниците е ангажирал адвокат и е извършил плащане за защита на собствения си интерес. Не е констатирал процесуална пречка другарите да бъдат защитавани от един и същи адвокат, който да е другият ответник по делото.

По отношение частната жалба на А. А., въззивният съд е взел предвид, че тя е депозирала отговора лично, като след прекратяване на производството адв. Ц. е представила пълномощно за процесуално представителство и договор от 25.11.2022 г., удостоверяващ получено възнаграждение от 3400 лева за защита в хода на исковото производство. Приел е, че разноските й се дължат, тъй като са направени след получаване на препис от исковата молба (27.10.2022 г.) и преди прекратяване на делото (07.04.2023 г.). За значението на извършените процесуални действия при определяне на размера на възнаграждението, 4 въззивният съд е препратил към вече изложените мотиви. Приел е, че не е необходимо страните да договорят възнаграждение към минимума, а хонорарът от 3400 лева съответства на фактическата и правна сложност. За преклудирано е намерил предприетото от ищеца оспорване на датата на договора, представен от А. А., тъй като е заявено едва с отговора й по частната жалба, вместо със становището й по молбата от 11.05.2023 г. Посочил е и че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ГПК касае само тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране, а другите неучастващи не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи.