Решение № 4617 от 03.07.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4617 гр. София, 03.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100501711 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20464 от 12.11.2024г., постановено по гр.дело №65973/2022г. по описа на СРС, ГО, 52 с-в, ответникът „Български пощи“ЕАД, ЕИК:121396123, е осъден да заплати на К. Е. В. с ЕГН:**********, на основание чл.224, ал.1 КТ, сумата от 5548,80 леваобезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на общо 68 дни за периода от 01.03.2018г. до 22.12.2020г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 01.12.2022г. до окончателното изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1029,61 лева- мораторна лихва върху главницата от 5548,80 лева за периода от 01.02.2021г. до 30.11.2022г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр.чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от ЗАдв сумата от 1160 лева- дължимо адвокатско възнаграждение. Ответникът е осъден да заплати на Софийски районен съд, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 471,95 лева разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника. Жалбоподателят поддържа, че през периода от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила решение и възстановяване на незаконно уволнения работник или служител на предишната длъжност, последният реално не е престирал труд по трудовото правоотношение, поради което за него не е възникнало правото да ползва платен годишен отпуск, а в случай на последвало ново уволнение, за този период не се дължи обезщетение за неизползван платен 1 годишен отпуск на основание чл.224, ал.1 от КТ. Твърди, че в този смисъл е трайно установената и последователна практика на ВКС, като цитира конкретни актове в тази насока. Твърди също така, че заключението на приетата по делото ССЕ е неправилно и размерът на обезщетението е неправилно изчислен и същият възлиза на сумата от общо 2154,40 лева за 2018, 2019 и 2020г. Претендира отмяна на решението на СРС и отхвърляне на предявените искове, алтернативно- намаляване размера на присъденото обезщетение и на мораторната лихва, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева.

Въззиваемият ищец е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено, като излагат съображения в унисон с мотивите на първостепенния съд. Претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.224, ал.1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Както правилно е посочил и първостепенния съд в обжалваното решение, съгласно Решение на СЕС от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, чл.7, пар.1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и на Съвета от 4.11.2003г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право, вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя. Съгласно същото решение, чл.7, пар.2 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо 2 прекратяване на трудовото правоотношение /след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение/, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.

Решението на СЕС създава задължение за неговото спазване, защото в това производство съдът не упражнява консултативна, а решаваща функция, а съгласно чл.633 от ГПК практиката на СЕС в производства по преюдициални запитвания е задължителна за националните съдилища. В тази връзка следва да се посочи, че всички цитирани от ответника във въззивната жалба решения на ВКС са постановени преди горепосоченото решение на СЕС, а съдебната практика след това е в точно обратния смисъл. Това разрешение на спорния по настоящото дело въпрос е продиктувано от виждането, че правото на платен годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор, като изключение се допуска при наличието на два критерия: отсъствието от работа да не е предвидимо и то да не зависи от волята на работника. В решението си по горепосочените съединени дела СЕС приема, че именно тези два критерия са изпълнени в случаите, когато работникът е незаконно уволнен, но покъсно е възстановен на работа със съдебно решение, защото той не е могъл да изпълнява задълженията си поради причина, която е била непредвидима и независеща от волята му и поради това се приема за приложимо изключението от изискването работникът действително да е полагал труд през този период. С други думи, в случаите, когато работникът или служителят не може да полага труд поради непредвидими, обективни причини, които не зависят от неговата воля, се допуска дерогация на принципа, че правото на годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд. В периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работа, съответният служител не е полагал действително труд за работодателя си, но това се дължи на действията на последния, довели до незаконно уволнение, поради което периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на служителя на работа трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск. При зачитане директния ефект и примата на Правото на ЕС над националното право съгласно чл.4, ал.3 от КРБ, в актуалната практика на ВКС е преодоляно възприетото по-рано разрешение, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ безусловно се дължи към датата на уволнението и не е в зависимост от законосъобразното му извършване и че при отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване на работника или служителя на заеманата длъжност не се възстановява правото му на платен годишен отпуск, тъй като трудовото правоотношение е било прекратено. Актуална остава практиката на ВКС в частта, според която основна материалноправна предпоставка /елемент от фактическия състав/ на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Работникът или служителят има право на парично обезщетение именно поради това, че заради прекратяване на трудовото 3 правоотношение той не може да използва платения си годишен отпуск, който не е ползвал до момента на прекратяването. В този смисъл Решение № 181 от 22.11.2023 г. по гр.д. № 649/2023 г., III ГО, Решение № 44 от 7.06.2023 г. по гр.д. № 4230/2022 г., IV ГО и др.

Между страните не се спори относно възникването и прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата със Заповед № 08/27.02.2018 г. на основание 328, ал. 2 КТ, както и относно отмяната на уволнението и възстановяването и на заеманата преди уволнението длъжност с Решение №43481/18.02.2019г. по гражданско дело № 25382/2018г. на СРС, 64 състав, влязло в сила на 03.11.2020г. следователно ищцата има право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването и на работа. По делото е прието и не е оспорено от страните заключение на ССЕ относно размера на неизползвания платен годишен отпуск, размера на обезщетението и мораторната лихва, съобразено с разпоредбите на КТ и НСОРЗ, съгласно което през последния месец преди уволнението м.02.2018г. ищцата е отработила 20 дни, поради което полученото среднодневно брутно възнаграждение през този месец е в размер на 81,60 лева. При неизползван платен годишен отпуск в размер на 68 дни, обезщетението за същия е в размер на общо 5548,80 лева, какъвто е и размерът на иска по чл.224, ал.1 от КТ. В заключението е изчислен размер на обезщетение 5592 лева, от които 1632 лева за 2018г., 1972,80 лева за 2019г. и 1987,20 лева за 2020г., който размер надвишава исковата претенция.

С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, първоинстанционният съд правилно е уважил иска до предявения от ищеца размер от 5548,80 лева, ведно с претендираната законна лихва от датата на подаване на исковата молба 01.12.2022г. до окончателното изплащане.

По посочените по- горе съображения, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата не е сторил разноски във въззивната инстанция, а на адв.Л. С. от САК следва да се присъди възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв в размер на 480 евро за осъщественото безплатно процесуално представителство, съобразно действителната фактическа и правна сложност на спора и положения реално адвокатски труд.

По тези съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20464 от 12.11.2024г., постановено по гр.дело №65973/2022г. по описа на СРС, ГО, 52 с-в.

ОСЪЖДА „Български пощи“ЕАД, ЕИК:121396123 да заплати на адв.Л. С. от САК сумата от 480 евро /четиристотин и осемдесет евро/- адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

4

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5