Определение № 2942 от 13.12.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2942 гр. Пловдив, 13.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Николай К. Стоянов като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20235300503132 по описа за 2023 година

Производство по чл. 274, ал. 1 т. 2 от ГПК, във вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Сити кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Славянска” № 29, ет.7 чрез пълномощника юрисконсулт Т. против Разпореждане № 24007/26.09.2023г., постановено по ч.гр.д.№ 13834/2023, ПдРС, с което е отхвърлено подаденото заявление от дружеството за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу И. В. В., ЕГН ********** с адрес **********************************, за сумата от 300 лева главница, 13 лв. договорна лихва; 57 лв. –неустойка, 75 лв.неустойка и 21,20 лв.-законна лихва, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното разпореждане, като се излагат аргументи, че дори и да се приеме че клаузата за неустойка е неравноправна, то е налице частична недействителност на договора.

Развива и съображения, че неустойката не следва да се включва в ГПР и че посоченият размер е под законовия максимум. Отделно от това съществували индивидуални договорености между страните относно профила на поръчителя, поради което и тази клауза не би могла да е неравноправна. Посочва и че кредитополучателят е могъл да се откаже в 14 дневен срок от договора за заем, ако е считал условията за неизгодни.

Поддържа и че липсва законово изискване за посочване на елементите на ГПР. Моли за отмяна на обжалваното разпореждане и за издаване на заповед за изпълнение.

Претендира разноски.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Производството пред районния съд е образувано по подадено от „Сити Кеш” ООД, като кредитор срещу длъжника И. В. В., Заявление по чл. 410 от ГПК, с което се 1 иска издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение за следните вземания:

300 лева главница, 13 лв. договорна лихва; 57 лв. –неустойка, 75 лв.-неустойка и 21,20 лв.-законна лихва, както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане и разноски.

Районен съд Пловдив е отхвърлил изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като е приел, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12, т.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК, поради което и на осн. чл.22 от същия закон договорът е недействителен.

Районният съд е приел, че липсва посочване на методика за определяне на ГПР, както и че не може да извърша изчисление на остатъка от главницата и е отхвърлил заявлението.

Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В случая правата на заявителя се претендират от договор за кредит, т.е. длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП , поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.

Отделно от това като недействителна е възприета и клаузата за заплащане на неустойка. Горното е мотивирало заповедния съд да приеме, че са налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, като е отхвърлил изцяло заявлението.

Настоящият състав на съда, след като се запозна с материалите по приложеното заповедно производство, съобрази доводите на жалбоподателя и прецени правилността на обжалваното разпореждане, намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави, а в контекста на потребителската защита, доколкото длъжникът е с качество на потребител, и дали договорът съответства на императивни разпоредби на ЗПК. В случая така е процедирал заповедния съд при постановяването на обжалваното разпореждане. Заповедният съд е извършил проверка на представения пред него договор за потребителски кредит и след преценка на неговото съдържание е достигнал до извод за нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, обосноваващ неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК.

Въззивният съд, след самостоятелна преценка на договора за потребителски кредит, намира, че е налице обоснована вероятност за неравноправност на неговите клаузи и за противоречието на договора с императивните разпоредби на ЗПК, налагащо извод за неговата недействителност на осн.чл.22 ЗПК. Според представения по делото договор за паричен заем от 20.12.2022 г., сключен между длъжника и „Сити кеш“ ООД, и погасителен план към него, се установява, че със същия на длъжника е бил предоставен заем в размер на 300 лв., който последният се е задължил да върне на 11 погасителни вноски. В договора е посочен фиксиран лихвен процент по заема- 40,05% и годишен процент на разходите /ГПР/-49,87%. Посочената обща сума за плащане по договора е 315,34 лева. Освен това е договорена и неустойка в размер на 91,66 лв. при неизпълнение на задължение на заемополучателя да осигури обезпечение, посочено в договора и ОУ, която е предвидена да се заплащане разсрочено заедно с погасителните вноски по договора и с която дължимата по договора сума нараства в размер на 407, 00 лева. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от 2 потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая процесният договор за заем формално отговаря на изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР. Налице е обаче обоснована вероятност размерът на същия, посочен в договора, да не съответства на действителния прилаган ГПР по договора, съобразно поетите от потребителя задължения с невключването в него на разходите за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение. За преценка на последното следва да кредитира разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Както се посочи, в случая ГПР е 49, 87 % при обща сума за плащане от 315,34 лева, формирана от главницата от 300 лева и договорна лихва от 15,34 лева. Отделно от това е договорена неустойката в размер на 91,66 лева, при която дължимата сума по договора нараства на 407, 00 лева. Изложеното налага извод, че в ГПР от 49, 87 % не е била включен разходът за неустойка от 91,66 лева, съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК. Действително съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите , които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите, чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което е налице обоснована вероятност да не съответства на действителния ГПР, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Подобни уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Изложеното налага извод и за нарушаване на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото ГПР надвишава пет пъти размера на законната лихва с включване на неустойката В аспекта на изложеното се налага извод за наличието на обоснована вероятност отразеният размер на ГПР по договора да не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Изложеното обосновава въвеждане в заблуждение на потребителя относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по 3 смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. Гореизложеното налага извод за евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на потребителите. В разглеждания случай е достатъчно да е налице обоснована вероятност за неравноправност на клаузите на договора, без да е необходимо това да е доказано по категоричен начин.

Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Оплакването на жалбоподателя, че при неравноправни клаузи в договор за кредит, се дължи връщане поне на получената главница, по принцип е основателно. В случая, обаче, за съда не е възможно да определи в рамките на заповедното производство какъв е размерът на невърнатата главница, тъй като u към момента на заявлението не е доказано какви суми са заплатени от кредитополучателя. При това положение само в рамките на едно състезателно производство и след събиране на съответните доказателства може да се установи какво е плащано по договора и какъв е остатъка от дадената заемна сума.

Предвид горните съображения съдът намира, че следва да се приложи нормата на чл.411, ал.2 от ГПК и да се откаже издаване на заповед за изпълнение, при което и с оглед нормата на чл.415, ал.3 от ГПК да се укаже на заявителя, че може да предяви осъдителен иск за вземането си.

По горните съображения, въззивния съд намира, че оплакванията и доводите в частната жалба са напълно неоснователни. Районният съд правилно е отказал издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, а обжалваното разпореждане като правилно следва да бъде потвърдено.

Предвид изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 24007 от 26.09.2023 г., постановено по ч.гр.д.№ 13834/2023 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4