Решение № 245 от 20.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Златина Рубиева при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова и на прокурора Дечева като разгледа докладваното от Златина Рубиева Касационно гражданско дело № 20258002101719 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ срещу решение № 121 от 12.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1644/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, Гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение № 2671 от 07.05.2024 г., постановено по гр. д. № 14081 по описа за 2023 г. от Софийски градски съд, I ГО, 18 състав, в обжалваната му осъдителна част, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на ищеца А. М. Н. сумата от 30 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780 - II/1988 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, а след това преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура - София, образувано и водено за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл.

20, ал. 2 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК.

Оспорва се изводът на въззивния съд за наличието на причинна връзка между неприключилото наказателно производство и твърдените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в загуба на доверие, безсилие, безпомощност и вяра, поради ненаказването на виновниците, тъй като чл. 6 от ЕКЗПЧОС /Конвенцията/ не гарантира правото за 1 преследване или осъждане на трети лица за извършеното престъпление. Релевира се оплакване, че за обезщетяването на вреди, настъпили вследствие на „възродителния процес“ е приложим специалният ред по Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица, според който такива лица имали право на еднократно обезщетение, което се определяло по ред, установен от Министерски съвет. Поддържа се довод, че ищецът не е легитимиран да получи по-висок размер на обезщетение, доколкото не сочи да са били нарушени други негови граждански права, чието определяне /установяване/ да е в зависимост от забавянето на наказателното производство. Прави се оплакване, че присъденият от въззивния съд размер на обезщетението е силно и необосновано завишен, и не съответства като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищеца; нарушен е принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е изложил никакви мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички относими обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение.

Ответникът – А. М. Н., чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане жалбата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 4832 от 24.10.2025 г., на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: При определяне размер на обезщетение за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД?

По поставения въпрос в практиката на ВКС, установена в ППВС № 4/1968 г., решение № 60242/13.01.2022г. по гр.д. № 339/2021 г., ІІІ г.о., решение № 62 по гр.д. № 4227/2022 г., ІІІ г.о.; решение № 117/22.02.2024 г. по гр.д. № 1194/2023 г. на ВКС, III г.о.; решение № 382 от 27.06.2025 г. по к. гр. д. № 3589/2023 г., Г. К., ІV г.о. е възприето разбиране, че при присъждане на обезщетение за вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, размерът на обезщетението се определя по справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства при съобразяване и на наличието на оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съдът изхожда от общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. За база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната към момента на увреждането и се съобразява как се възприема понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата, намерило израз в съдебната практика по идентични казуси. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия.

2

Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, фактическа и правна сложност предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ и тя няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ.

При този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата на Прокуратура на РБ и провери обжалваното решение, с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за частично основателна, поради следните съображения:

Въззивното производство е образувано по жалба на Прокуратура на РБ, подадена срещу решение на първоинстанционния съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., причинени в резултат на нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП - София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София, по което има качеството на пострадал. Въззивният съд е констатирал, че няма въззивни оплаквания срещу приетите от първата инстанция факти. Посочил е, че пред въззивната инстанция не са спорни действията на българската държава срещу ищеца в периода 1985-1989 г., както и фактите, свързани с наказателното дело, от забавянето на което ищецът търси обезщетение. Приел е за безспорно установено обстоятелството, че наказателното производство по следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили е започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не е прекратено. Допълнил е, че ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт и на последния обвиняем. Въззивният съд е приел, че ищецът – А. М. Н. е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. „възродителен процес“ през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г.

Приел е, че по делото е установено, че ищецът е бил един от 94 – мата жалбоподатели, подали на 04.03.1996 г. жалба, предадена на служител в Генералното консулство на Република България в Истанбул, адресирана до Главна прокуратура - София срещу бивши висши държавни и партийни ръководители, за това, че подателите са били подложени незаконно на репресии и депортиране от страната. Констатирал е също, че на 10.05.2017 г. А.

3

Н. е подал молба до ВОП, с която на основание чл. 75, ал. 3 НПК, е поискал да бъде конституиран като пострадал в досъдебната фаза на ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОПСофия. Впоследствие по негово искане за ускоряване на производството е било образувано НЧХД № 4733/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 състав.

От показанията на свидетелката Н. – съпруга на ищеца, е приел, че се потвърждават твърденията на последния за отрицателното въздействие на липсата на справедливост и осъждане на виновните за „възродителния процес“ лица върху него. От свидетелските показания на свидетеля Ш., с когото ищецът се е запознал по време на престоя си в лагера в Белене през 1985 г., и от тези на свидетелката Н. е приел за установено следното: ищецът ходил до Военния съд и непрекъснато съдействал на разследването; продължавал да чака и да се надява да бъдат наказани виновните; изключително много се ядосвал, че делото продължава повече от 30 години, а виновниците не са разкрити и наказани.

От правна страна въззивният съд е изложил мотиви за допустимостта и частичната основателност на предявения иск по чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ.

На първо място, въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска за периода преди приемане на нормата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ, бр.

98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г./, с която е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПЧОС, доколкото към тази датата процесното следствено дело е било висящо, поради което претенцията за обезвреда от неприключването му в разумен срок следва да бъде разгледана именно по реда на чл. 2б ЗОДОВ, а не по общия ред, който е бил на разположение на пострадалото лице по силата на чл. 7 от Конституцията на РБ и непосредствената приложимост на КЗПЧОС, в сила за България от 07.09.1992 г.

С оглед изключително дългия период от време от над 33 години, в който инициираното наказателно производство е неприключило в досъдебната фаза, САС е намерил, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Посочил е, че продължителност на разследването от 33 години е безпрецедентно голяма, както с оглед установените срокове в НПК (в различните му редакции от 1991 г. до 2023 г.), които са в рамките на месеци, така и от гледна точка на средната продължителност на човешкия живот. Съдът е съобразил фактическата и правна сложност на делото, но посоченото не е разколебало извода му за наличие на нарушение поради установените множество процесуални нарушения, сочещи към неефективността на разследващите органи, както и обстоятелството, че ищецът не е препятствал разследването, а напротив – предприел е действия за ускоряването му, явявайки се пред разследващите органи за даване на показания като свидетел, както и иницииране на нарочно производство със същата цел. Допълнил е, че продължителността на производството значително надхвърля законоустановените срокове до степен, че още през 2000 г. това забавяне е довело до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт.

Въззивният съд е изложил съображения как следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (по смисъла на чл. 52 ЗЗД), изброил е по вид 4 обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при непозволено увреждане, изразяващо се в нарушаването на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок.