Определение № 4600 от 08.12.2020, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4600 гр. София , 08.12.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-16 в закрито заседание на осми декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател: Валерия И. Братоева Дамгова като разгледа докладваното от Валерия И. Братоева Дамгова Търговско дело № 20201100901727 по описа за 2020 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ гр. София, 08.12.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди и двадесета година, в състав:

СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА като разгледа търговско дело № 1727/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 131 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба на А.ЗА В.НА С. в приватизационни процедури, действаща като правоприемник на Агенция за приватизация на Република Сърбия, ЕИК *******, ПИБ *******, със седалище гр. Белград, предявена срещу СД „Х.-П.-В. и с-ие“, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, бул. “*******, за признаване и допускане изпълнението на територията на Република България на съдебно решение № 32П3057/14.06.2010 г. на Стопански съд гр. Белград, Република Сърбия.

Ищецът твърди, че на 06.01.2004 г. между праводателя й Агенция за приватизация на Република Сърбия, като продавач и консорциум на физически и юридически лица, сред които и ответникът СД „Х.-П.-В. и сие“, бил сключен договор за продажба на обществен капитал и на постоянния дял на държавата в „Д.“ д.о.о., гр. Куршумлия, чрез публичен търг.

Поради неизпълнение на договора от страна на консорциума, въз основа на предявен иск от Агенция за приватизация на Република Сърбия било образувано търговско дело № 32 П 3057/10 срещу участниците в консорциума, които с решение от 14.06.2010 г., влязло в законна сила на 25.08.2010 г., били осъдени да заплатят солидарно на ищеца договорна неустойка в размер на 1455675.00 щатски долара, ведно с домицилна лихва (мораторна 1 лихва), считано от 12.03.2009 г. до изплащането на главницата, както и разноски по делото в размер на 966000.00 динара.

В производството по търг. дело № 378/2014 г. на СГС, VI-2 състав бил предявен иск за признаване и допускане изпълнението на влязлото в сила съдебно решение № 32 П 3057/10 от 14.06.2010 г., постановено от Стопански съд Белград, Република Сърбия, но искът бил отхвърлен поради липсата на правнообвързващо връчване на решението на ответника.

Междувременно решението било връчено на ответника чрез упълномощения с пълномощно от 14.04.2015 г. адвокат М.Й. на 12.10.2016 г., от който момент започнал да тече срокът за въззивното обжалване на решението, но от ответника не било упражнено правото да депозира жалба срещу решението и то влязло в сила на 31.10.2016 г., от който момент било и изпълнимо, за което било издадено и удостоверение чрез поставен върху решението щемпел. При тези фактически твърдения претендира процесното чуждестранно съдебно решение да бъде признато и допуснато изпълнението му, като в полза на ищеца се присъдят съдебните разноски.

Ответникът „Х.-П.-В. и с-ие“ СД счита иска за процесуално недопустим и производството по делото следвало да бъде прекратено, съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Между страните вече било постановено влязло в сила съдебно решение, с което същият иск бил отхвърлен и то пораждало сила на пресъдено нещо, като това изрично било посочено и в решение № 180/02.02.2018 г. по търг. дело № 340/2017 г. на ВКС, с което решението на САС по въззивната жалба на ищеца било отменено и спорът върнат за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението по иск по чл. 119 КМЧП формирало сила на пресъдено нещо и веднъж решен въпросът за изпълняемостта на чуждестранното съдебно решение, не би могъл да се пререшава. С инициирането на настоящото второ производство по екзекватура ищецът се домогвал да бъде пререшен въпросът за изпълняемостта на съдебното решение. Това повторно искане противоречало и на разпоредбата на чл. 46, ал. 1, б. „д“ от Договора за взаимна правна помощ между НРБ и Федеративна народна република Ю. от 1956 г., в сила от 26.01.1957 г. (ратифициран с Указ № 167 на Президиума на Народното събрание от 8.06.1956 г. – обн., Изв., бр. 16/22.02.1957 г.), тъй като по същото искане, на същото основание и между същите страни е постановено влязло в сила на 26.06.2019 г. съдебно решение по търг. д. № 378/2014 г. на СГС..

Твърди, че представените с настоящата искова молба обратна разписка за връчване на призовка от 12.10.2016 г. и пълномощно от 14.04.2015 г. не представлявали нови доказателства, нито новооткрити, тъй като през 2016 г. спорът по търг. дело № 378/2014 г. е висящ. В рамките на предходното производство ищецът последователно твърдял, че решението на сръбския съд влязло в сила на 25.08.2010 г., сега пък твърдял, че решението влязло в сила след връчване на призовката от 12.10.2016 г., т.е. в продължение на 3 години тези доказателства са били съществуващи и при полагане на дължимата грижа от ищеца е било възможно тяхното представяне. В случай, че ищецът твърди тези доказателства да не са му били известни, тъй е следвало да инициира производство по отмяна на влязлото в сила съдебно решение по търг. дело № 378/2014 г. на СГС.

По същество оспорва представените от ищеца документи, включително оспорва възможността за поправка на удостоверяването за влизането в сила на сръбското съдебно решение. Оспорва изобщо да е дължима неустойка по приватизационния договор и погасяване на вземането с абсолютна давност, съгласно сръбското законодателство.

Предвид направеното от ответника възражение за процесуална недопустимост на 2 производството, препис от отговора и приложените към него доказателства е връчен на ищеца за становище и обосноваване процесуалната допустимост на иска.

В депозираното становище ищецът счита, че тъй като процесното чуждестранно решение не е влязло в сила към момента на сезиране на компетентния български съд за допускане на неговото изпълнение на територията на Република България, то искът е допустим, което било прието и в мотивите на постановеното от САС решение № 1452/12.06.2018 г.. Силата на пресъдено нещо в производството по екзекватура имала „служебен характер“ и нямало пречка при влизане в сила на чуждестранното решение да бъде направено ново искане за допускане на изпълнението му на територията на Република България.

Направеното от ответника възражение за процесуална недопустимост на производството е основателно, респ. доводите за обратното, развити в становище от 02.12.2020 г. на ищеца, съдът счита за неоснователни.

Съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Смисълът от провеждането на всяко съдебно производство е разрешаването на възникнал правен спор със сила на пресъдено нещо, като принципно последващото му пререшаване да е възможно в ограничени хипотези. Създадената от ВКС съдебна практика е постоянна в разбирането си, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, т.е. предмет на силата на пресъдено нещо не е единствено и само субективното материално право, откъснато от правопораждащите го юридически факти. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи елементи (правопораждащ факт, съдържание на правоотношението, носители на правата и задълженията). В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост (чл. 299 ГПК) е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В решение № 115/10.01.2012 г. по т.д. № 883/2010 г., I т.о. на ВКС е посочено още, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право.

Следва да се имат предвид и разясненията в мотивите по т. 5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на делата, е налице и не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се 3 формира сила на пресъдено нещо. В този случай, предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив – така изрично решение № 314 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.

Обективните предели на силата на пресъдено нещо са очертани чрез същите белези, с които си служи законът и при индивидуализиране на спорното право - чрез основанието и петитума на иска. Петитумът определя вида и размера на търсената защита. Тези индивидуализиращи белези на спорното право очертават предмета на спора. Силата на пресъдено нещо обхваща предмета на спора и е средство за неговото разрешаване, съответно преклудира всички релевантни факти, с въздействие върху спорното материално право, осъществили се в правната действителност към момента на формирането й.

Няма никакво съмнение, че произнасянето на съда по иск с правна квалификация чл.

119 КМЧП формира сила на пресъдено нещо, която произвежда характерното си преклудиращо действие по отношение на осъществилите се релевантни за спора факти, поради което последващ иск между същите страни и за същото искане би бил допустим само при твърдения за НЕПРЕКЛУДИРАНИ от силата на пресъдено нещо факти, т. е. такива които към формирането не са били обективно осъществени, независимо дали настъпването им е било известно или не на страните по спора.

Предмет на спора по търг. дело № 378/2014 г. на СГС е признаването и допускането изпълнението на територията на Република България на съдебно решение № 32П3057/14.06.2010 г. на Стопански съд гр. Белград, Република Сърбия, съответно спорното право на екзекватура, което претендира ищецът се поражда от фактически състав, включващ елементите: 1). постановено чуждестранно съдебно решение, представено в заверен препис, което е влязло в сила, 2). разрешеният правен спор да не е от изключителната компетентност на българските съдилища, очертана в чл. 12, ал. 1, чл. 13, ал. 2 и чл. 19 КМЧП, 3). по същото искане, на същото основание и между същите страни по-рано не е постановено влязло в сила решение от български съд, 4). в развилото се съдебно производство пред чуждестранния съд ответното дружество да е имало осигурена възможност да упражни правото си на защита и 5). признаването или допускането на изпълнението не противоречи на българския обществен ред. Следователно фактът на влизане в сила на чуждестранното съдебно решение е от правопораждащите правото на екзекватура факти и формираната сила на пресъдено нещо задължително го преклудира, ако този факт обективно е бил осъществен в правната действителност.

Разпечатката съдържа 26 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2c9cc8b4-425a-4002-9b28-41856bcdf593