Решение № 2375 от 25.06.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2375 гр. Варна, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Нинов при участието на секретаря Анелия Ц. Николова като разгледа докладваното от Любомир Нинов Гражданско дело № 20243110108815 по описа за 2024 година

Ищцата Р. К. М. сочи, че на 23.01.2024г. между нея, в качеството й на „Кредитополучател" от една страна и ответника „Сити Кеш" ООД, в качеството му на „Кредитор" от друга страна е сключен Договор за потребителски кредит №1004436, в който са включени клаузи, които счита за неравноправни, незаконосъобразни и съответно нищожни, а именно: Клауза уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение;

Клауза уреждаща таксуването на доверителя ми за изпращане на съобщения, покани и уведомления по управлението на кредита. Договорът за заем е сключен при следните условия: 1,400лв. главница; 44.5% фиксиран лихвен процент; 54.64% годишен процент на разходите; 12 погасителни вноски 1,874.85лв. - обща сума, дължима от кредитополучателя; Обезпечение поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.5.(1) от Договора за заем довереникът ми е следвало в срок от 3 дни (три) от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения: Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 (седем) пъти размера на минималната работна заплата за страната.; При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 (четири) пъти минималната работна заплата за страната.; Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора.; Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени 1 със кредитора, по които е налице неизпълнение.; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ.; Да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. В чл.11 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1,761.15лв. (хиляда седемстотин шестдесет и един лева и петнадесет стотинки). В процесния случай за доверителя ми е било невъзможно да предостави подобно обезпечение и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която доверителят ми следва да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 1,874.85лв., а значително по-голяма - в размер на 3,636лв. Отделно от това, в договора е включена и клауза с която в тежест на потребителя са всички разходи са извънсъдебно събиране на вземането -писма, съобщения, посещения на адрес и т.н. Счита, че въпросната неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави, а клаузата с която се начисляват разходи в тежест на доверителката ми за извънсъдебни разходи е в противоречие с чл.10а, ал.2 ЗПК. В случая е налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредитора в настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесните клаузи, това не лишава кредитора от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузите и представлява неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в този смисъл мотивите към т.1 от тълкувателно решение №1/7.03.2019г. по тълкувателно дело №1/2018г. на ОСТК на ВКС). С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното: Въпросното вземане, макар и именувано „неустойка" няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да заобиколи ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Като не е ясно какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор. Очевидно неустойката е уговорена, за да 2 генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на поръчители, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнениеот страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл.33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл.143, ал.2, т.5 ЗЗПв договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция.В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл.143, т.3 от ЗЗП. Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения тридневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. На отделно основание считам, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК.

Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и 3 задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП.

Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в ал.2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП. Според чл.3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора считам, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Счита, че посочената клауза с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна на основание както на основание чл.143, ал.5, т.5 ЗПП, така и чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. В чл.6, ал.2 от Договора за заем кредиторът е включил в тежест на потребителя неравноправна „уговорка", а именно: В случай на забава или неизпълнение на задълженията по настоящия договор, кредиторът може да предприеме действия за извънсъдебно събиране на вземанията към кредитополучателя, а именно - изпращане на съобщения, покани и уведомления на посочените от кредитополучателя адреси, периодично информиране на кредитополучателя за допуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и извършване на посещения на посочените от кредитополучателя адреси за връчване на покани, съобщения и уведомления. В случаите по предходното изречение кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите за допълнителни услуги, предоставяни от „Сити Кеш" ООД, във връзка с предоставяните от дружеството продукти. Съгласно въпросната Тарифа за такси за „допълнителни услуги" на уебсайта на ответника, сумата не може да надхвърля 25% от главницата по договора, или поне такива са условията към момента на завеждането на настоящия иск. Макар и въпросната да е наречена от кредитора „такса", тя е обвързана с неизпълнение на задължение по договора и като такава, тя следва да бъде възприемана като неустойка.