Определение № 5055 от 06.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5055 гр. София, 06.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

М. Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20248002101118 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. И. М. срещу решение № 358/12.12.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 569/2023 г. на Добричкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, след постановена отмяна на първоинстанционното решение № 133/29.12.2022 г. по гр. дело № 473/2021 г. на Балчишкия районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу М. Н. М. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 000 лв., претендирана като недължимо платена чрез банков превод на 19.08.2016 г. – при първоначална липса на основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.08.2021 г. до окончателното `и изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) може ли да се приеме, че ответникът е доказал качеството си на цесионер по твърдяното вземане, при настъпила преклузия за това възражение в процеса на съдебното производство, само на основание твърдения на свидетел, който твърди, че е прехвърлил своето вземане от ищеца и го е уведомил устно за извършената цесия; 2) изисква ли законът уведомяване на длъжника за прехвърлянето на вземането да се извърши в писмена форма, и дори да бъде придружено от нотариална заверка на подписите, джиро и пр., при липса на надлежен документ за установяване на вземането; 3) необходимо ли е да има издадени 1 първични документи за всяка услуга, за да е конкретизирано твърдяното вземане от търговеца-цедент, и кой трябва да се позове на същите тези документи пред третото лице – цедентът или цесионерът; 4) какво е правното значение на представения от цедента-търговец по твърдяната цесия, частен документ „тефтер“ без подписи, при положение, че в същия описаните услуги и обща стойност не отговарят на предявената на ответника сума, както се твърди, и съдържанието на документа не е възпроизведено в официален документ и/или не е настъпил друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне; 5) допуснал ли въззивният съд съществено съдопроизводствено нарушение на чл. 133 от ГПК, като е обосновал решението си със съобразяване на възражение за цесия, заявено след преклузията по чл. 131 от ГПК; 6) индивидуализирано ли е вземането като предмет на договор за цесия в съдебното производство и налице ли е нищожност поради липса на предмет, във връзка с квалификацията на иска, непроменена от въззивния съд; 7) допуснал ли въззивният съд съществено нарушение на чл. 145, чл. 269 и чл. 273 от ГПК да укаже на въззивника да конкретизира твърденията си по отношение на претенциите си във въззивната жалба за лично извършени от същия услуги на ищеца и едновременно направено възражение за цесия, при липса на доказано задължение към цедента; 8) дали волята едно плащане да се получи по банковата сметка на физическо лице – член на семейството, вместо по банковата сметка на едноличния търговец, който е извършил определени услуги, влече идентичност между сина – физическо лице и бащата – едноличен търговец; и 9) съдържанието на мотивите към решението на въззивния съд следва ли да се изчерпват само с неговите констатации относно приетата за установена фактическа обстановка, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, но и доводите му за неправилността на изводите в първоинстанционното решение и приложението на закона.

Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси с обжалваното решение, в противоречие с практиката на ВКС и конкретно: решение № 196/22.11.2018 г. по гр. д. № 3871/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 60287/16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 1279/12.11.1996 г. по гр. д. № 29/1996 г. на V-то гр. отд., решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2556/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение № 14/10.05.2016 г. по търг. д. № 644/2015 г. на І-во търг. отд. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Насрещната страна – ответникът М. М., в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него окръжният съд е посочил, че в исковата си молба касаторът-ищец е изложил твърдения, че на 19.08.2016 г. той извършил банков превод на процесната сума 9 000 лв. на ответника, като сумата била платена без наличие на договор между страните или на каквото и да е друго валидно основание, поради което ответникът дължал връщането `и. В отговора на исковата молба 2 ответникът е изложил твърдения, че процесната сумата му била преведена от ищеца доброволно, с посочено основание в платежното нареждане „задължение“, като в период от пет години ищецът не бил отправил покана за връщането `и. Сумата била платена на правно основание – към датата на плащането ищецът бил собственик на земеделски земи, но поради липсата на собствена или наета техника ползвал услугите на ответника – без писмен договор, по заявка за извършване на стопански дейности, свързани със земите му, при изрично уговорена цена на услугите, които били извършвани на ищеца от ответника и от семейството му, включително от бащата на ответника като едноличен търговец (ЕТ).

Платената сума била цената на осъществените услуги. В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си пълномощник е пояснил, че баща му, регистриран като ЕТ, е бил собственик на селскостопанската техника, която била използвана при обработката на притежаваните от ищеца земеделски земи. Между страните нямало формален договор – в писмена форма, като извършването на всяка услуга се е осъществявало въз основа на инцидентен неформален (устен) договор, поради което не са били издавани и фактури от ответника за извършените дейности.

Въззивният съд е приел, че за ищеца е достатъчно да се позове на отрицателния факт, че липсва основание за превода на процесната сума 9 000 лв. в полза на ответника, а в тежест на последния е да докаже положителните факти, че е имал договорни отношения с ищеца, свързани с обработката на земеделските му земи, от които е произтекло задължение за заплащането на процесната сума.

От фактическа страна окръжният съд е приел за установено, че през стопанската 2015/2016 година ищецът е бил собственик и ползвател на земеделски земи в землището на [населено място], както и че през същата стопанска година ищецът е ползвал услуги по обработка на тези земеделски земи със селскостопанска техника, собственост на регистрирания като ЕТ, баща на ответника – Н. М.. Въззивният съд е приел, че отделните услуги, извършвани по устна уговорка между ищеца и едноличния търговец, представляват по същността си отделни сключени договори за изработка, по смисъла на чл. 258 от ЗЗД. Съдът е приел също, че при липса на специална уредба в ТЗ, правилата на чл. 258 и сл. от ЗЗД се прилагат и по отношение на тези договори за изработка, сключени между ищеца и ЕТ Н. М.. В подкрепа на този свой извод съдът е изложил съображения, че договорът за изработка е двустранен, възмезден и неформален договор, че законът не изисква спазването на специална форма (например писмена) за сключването му, както и че отделните договори за селскостопански услуги в случая са на стойност под 5 000 лв., поради което доказването им със свидетелски показания е допустимо и ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК в случая не важи.

За да достигне до горните фактически констатации и правни изводи относно наличието на тези договори, въззивният съд е извършил съвкупна преценка и подробен анализ на събраните по делото относими писмени доказателства и показанията на имащите преки впечатления свидетели Д. П. (кметски наместник в [населено място] и лично участвал при осъществяването на услугите) и Н. М. (бащата на ответника). Също в тази връзка въззивният съд е обсъдил и признанията и възраженията на ищеца и процесуалния му пълномощник, които не са оспорили извършването на услугите, а са наблегнали единствено 3 на факта, че се касае за услуги, извършвани по уговорка между ищеца и едноличния търговец – бащата на ответника, а не по уговорка със самия ответник, от който факт те извеждат довод, че между страните по делото не е имало договорни отношения, а такива са съществували между ищеца и ЕТ, поради което поддържат, че извършеното плащане от ищеца на ответника, било без основание. Съдът е посочил още, че от страна на ищеца не се твърди той да е платил два пъти услугите, извършени от едноличния търговец, нито твърди да е осъществил плащане на дължимото възнаграждение от 9 000 лв. пряко на съконтрахента си – бащата на ответника. Относно факта, че плащането на дължимата процесна сума е извършено еднократно на 19.08.2016 г. в полза на ответника, по посочена от последния на ищеца банкова сметка, въззивният съд отново е кредитирал свидетелските показания на бащата на ответника, който е заявил, че плащането по банков път на сумата 9 000 лв. с преводното нареждане от 19.08.2016 г. е за погасяване на задължението на ищеца към самия него като едноличен търговец, но е извършено по банковата сметка на сина му (ответника), по молба на самия ищец, който е заявил, че е материално затруднен, не е регистриран по ДДС, и е настоял първоначално да плати в брой, за да се избегне начисляването и заплащането от него на ДДС; тогава свидетелят (бащата на ответника) му е предложил да преведе парите за извършените услуги по сметка на сина му – ответника, който е дал на ищеца сметката си с оглед горната уговорка, поради което и плащането е било извършено по сметката на ответника.

Въззивният съд е намерил за ирелевантни изтъкнатите от страна на ищеца обстоятелства, че липсват счетоводни документи за процесните селскостопански дейности и че едноличният търговец (бащата на ответника) или ответникът не са издали фактури за услугите. За този свой извод окръжният съд е изложил съображения, че неиздаването на такива документи и нередовно воденото счетоводство могат да обосноват единствено административна отговорност на едноличния търговец и ответника, и провеждане спрямо тях на предвидените в ДОПК ревизионни процедури със съответните последици по установяване на недекларирани приходи от търговска дейност и събиране на данъчни задължения. Приел е и че това не се отразява на съществуването в правния мир на отделните неформални договори за изработка между ищеца и бащата на ответника, както и на факта, че договорите са били реално изпълнени от едноличния търговец и уговорените в полза на ищеца услуги са били извършени, при което за възложителя-ищец е възникнало задължението да заплати на изпълнителя-ЕТ възнаграждението за извършените услуги, като такова плащане е извършено, но не по сметка на изпълнителя-ЕТ, а по сметка на ответника.

Като се е позовал на разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, съгласно която изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, както и на разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД, съгласно която длъжникът се освобождава, ако добросъвестно е изпълнил задължението си към лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението, въззивният съд е приел, че в настоящия случай ищецът-длъжник е изпълнил задълженията си по договорите за изработка между него и ЕТ Н. М. (бащата на ответника), като е извършил позволено от закона плащане в полза на трето лице – ответника по делото, 4 който по недвусмислен начин е бил овластен от действителния кредитор – едноличния търговец (баща му), да получи плащането. С оглед това, съдът е приел, че с плащането по банков път от 19.08.2016 г. в полза на ответника, ищецът е изпълнил валидно своите задължения по множеството договори за изработка, сключени през стопанската 2015/2016 г. между него и ЕТ Н. М., което е допустимо от закона и се приравнява на пълно изпълнение, освобождаващо длъжника от отговорност към кредитора. В заключение въззивният съд е приел, че процесното плащане на 19.08.2016 г. на сумата 9 000 лв. в полза на ответника, е осъществено на валидно правно основание и не е изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – плащане при първоначална липса на основание, респ. – приел е, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.