Решение № 2276 от 03.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2276 гр. София, 03.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

В.ена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20251100506660 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника В. И. А., чрез адв. К., срещу решение № 4403/14.03.2025г., постановено по гр.д. № 26913/2023г. по описа на СРС, 30-и състав, в частта, в която на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, е признато за установено, че В. И. А. дължи на ищеца „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България, сумата 7 817.39 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № CARU-16475105/30.10.2018г., ведно със законната лихва от 04.08.2021г. до изплащане на вземането, и сумата 1 332.85 лева – възнаградителна лихва, начислена за периода от 05.08.2020г. до 05.01.2024г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 24.08.2021г. по ч.гр.д. № 45901/2021г. по описа на СРС, 30-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното съдебно решение в обжалваната част. Позовава се на чл. 5, изр.

2 от договора. В случая ответникът спрял плащанията на 05.08.2020г. и с неплащането на следващата погасителна вноска с падеж 05.09.2020г. всички вземания на кредитора станали предсрочно изискуеми без да било необходимо уведомяване на длъжника. В противоречие със събраните по делото доказателства и признание на ответника в 1 писмените му бележки, неправилно СРС приел за дата на настъпване на предсрочната изискуемост тази на получаването на исковата молба. Отделно с т. 12 от заявлението на ищеца по чл. 410 ГПК „Обстоятелства, от които произтича вземането“ ответникът бил уведомен за предсрочната изискуемост и дори и да не се приеме за дата на предсрочната изискуемост 05.09.2020г., то следвало да се приеме датата на заявлението по чл. 410 ГПК -04.08.2021г. Ответникът изплатил суми в размер на 2 220.11 лева, с които следвало да се погаси главница, поради нищожността на клаузата за задължителна застраховка, при което към 05.09.2020г. задължението му възлизало на 7 805.13 лева. След настъпването на предсрочната изискуемост на 05.09.2020г. ответникът не дължал договорна лихва поради отпадането на погасителния план. С последващо извършените плащания погасил законна лихва върху главницата и главница, като задължението му за главница останало в размер на не повече от 6 142.83 лева. Моли за отмяна на постановеното от решение в обжалваната част и вместо това въззивният съд да отхвърли предявените от ищеца искове.

Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Юробанк България“ АД, чрез адв. В., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Претендира разноски пред въззивния съд.

Като необжалвано в частите, в които СРС отхвърлил исковете на ищеца за главница и договорна лихва, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.

Досежно правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Въззивният съд дори при липса на сезиране с конкретен довод, дължи проверка за правилното приложение от първоинстанционния съд на императивните материалноправни норми, относими към сезиралия съда спор. С т. 1 от ТР 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСТГК ВКС приема, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по 2 делото. В случая императивни материалноправни са нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на потребителския договор в ЗПК и на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него.

Именно в тази връзка с определението си по чл. 267 ГПК въззивният съд е указал на страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на чл. 2, ГЛП и ГПР на договора, като им предоставил възможност за становища. В указания срок такива не са постъпили от никоя от страните.

От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за потребителски паричен кредит CARU-16475105/30.10.2018г., с инкорпориран в съдържанието на документа погасителен план, представените Общи условия (ОУ) към същия, съгласие за обработка на лични данни, платежно нареждане от 31.10.2018г., извлечение по кредит CARU-16475105и др. се установява, че между ответника В. И.

А., като кредитополучател и БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България, чийто правоприемник е ищецът „Юробанк България“ АД, като кредитор, бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който кредиторът поел задължение да предостави на кредитополучателя В. И. А. заемната сума от 10 000 лева. При сключване на процесния договор от уговорената главница в размер на 10 000 лева била удържана сума в размер на 200 лева като „такса ангажимент“ съгласно чл. 2 ОУ, което обстоятелство се установява и от съдържанието от представеното от ищеца платежно нареждане от 31.10.2018г. Съобразно съдържанието на договора и чл. 2 ОУ кредитополучателят се задължил да закупи застраховка „Защита на плащанията“ при дължима застрахователна премия от 3 150 лева. От приложения писмен договор за кредит от 30.10.2018г. и погасителен план се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 84 месечни вноски, всяка в размер 236.12 лева.

Съгласно чл. 3 ОУ към договора месечните погасителни вноски включват главница по заема заедно с надбавка - печалбата на кредитора. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 15.12.2018г. до 15.11.2025г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 15.92% и годишен процент на разходите (ГПР) – 17.95%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност, а именно 19 834.08 лева. Ответникът положил подпис за приемането на общите условия на ищеца, поради което съдът приема, че договорът за потребителски кредит от 30.10.2018г. бил сключен от страните по същия при ОУ.

Процесният договор за заем попада в обхвата на регулацията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148 ЗЗП.

При проверката относно действителността на договора въззивният съд намира, че същият отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.

В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора е посочен общият размер на кредита от 10 000 лева - предоставена заемна сума. Фигурира още дължима от потребителя застрахователна премия от 3 150 лева. В раздел „Условия по договора“, чл. 2 ОУ предвижда, че сумата 3 150 лева е размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“, която кредиторът плаща директно на застрахователя, а потребителят връща същата на кредитора на равен брой вноски, включени в месечните погасителни такива. Отделно, съгласно същия текст от ОУ, кредитополучателят заплаща и такса за ангажимент, която в случая е 200 лева, срещу задължение на кредитора да фиксира лихвения процент за срока на договора, при договорените условия, размери и срокове. В изречение последно на чл. 2 е предвидено, че кредиторът удържа таксата за ангажимент от общия размер на кредита.

Посочен е общият размер на плащанията по договора – 19 834.08 лева.

Договорът не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Горните изисквания са свързани с възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент. В случая лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е достатъчно да бъде посочен неговият размер, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на обстоятелствата по чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, като не важи и изискването за посочване на методиката за определянето му. Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК за включване в задължителното съдържание на договора за потребителски кредит на методика за изчисляване на референтния лихвен процент не е абсолютно, а е във връзка с разпоредбата на т. 9 на същата норма, която изисква в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита. Изискването касае случаите на промяна на лихвените проценти, когато лихвата по договора е обвързана от прилагане на индекс или референтен лихвен процент, свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за 4 промяна на лихвения процент (знач. референтен – опорен, базов).

Въззивният съд обаче намира, че са неясни включените в ГЛП по договора компоненти. Съобразно чл. 3 ОУ месечните погасителни вноски включват главница по заема заедно с надбавка, съставляваща печалбата на кредитора. В съдържанието на договора и погасителния план обаче не са посочени размерите на надбавката, начинът й на определяне, в коя част на общото задължение е включен този елемент. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс предвижда допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях, за да може да се установи дали правилно е изчислена сумата за ГПР. Предвид целта за защита на потребителите от неравноправни клаузи в договора за кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му националното и европейското право поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (в този смисъл решение от 9 юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura).

Настоящият въззивен съдебен състав счита, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, ал. 1, вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, където е посочено, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Разпечатката съдържа 36 от 77 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2c81ba3c-17e0-49ec-ad61-c061a8acafb8