Решение № 4530 от 11.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4530 гр. Пловдив, 11.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20235330104747 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. К. И. с ЕГН:********** против „Неткредит” ООД, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № *************** от 13.02.2023г., с която е начислена неустойка в размер на 1080 лева.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за потребителски кредит №*************** от 13.02.2023г. за сумата от 1000 лева, при ГПР 49,72 % и ГЛП от 41,05 %.

Твърди се, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора, ищцата била длъжна да предостави до края на следващия ден от сключване на Договора за потребителски кредит, гаранция по кредита, подробно посочена в Общите условия на договора, като опциите за такава били банкова гаранция или гаранцията, следвало до бъде в размер на 1236 лева.

Сочи, че съгласно чл. 6 от Договора за потребителски кредит №*************** от 13.02.2023г., ако ищцата не предостави банкова гаранция трябвало да заплати неустойка в размер 1080 лева.

Счита клаузите на чл. 6 от Договора за потребителски кредит №*************** от 13.02.2023г. за нищожни, на основание чл. 26. ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП.

В допълнение твърди, че уговорените клаузи на чл. 6 от Договора са нищожни като противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143, т.19 ЗЗП, като чрез тези клаузи се нарушава принципа на добросъвестност, застъпен в гражданските и търговски правоотношения.

Сочи се, че въз основа на така формираното съдържание на чл. 6 от Договора, ищцата следвало да избира между две негативни за нея последици. Излага се че клаузата на чл. 6 по процесния договор за кредит е необосновано висока.

1

Сочи се, че чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирало допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключването на уговорката за неустойка в размера на ГПР, се твърди, че последния не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1080 лева, обективирана в чл. 6 от Договора за потребителски кредит № *************** от 13.02.2023г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Не оспорва, че между страните е сключен на 13.02.2023г. Договор за потребителски кредит №***************, с посочените в исковата молба параметри.

Оспорва посочената клауза в Договора да е в противоречие на добрите нрави, да заобикаля закона и да нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Излага, че не е налице заобикаляне на чл. 19 ЗПК, тъй като сумата за неустойка не следвало да се включва в изчисляването на ГПР, защото се дължала за неспазване на задължение по договора.

Неустойката целяла да стимулира длъжника да изпълни задължението си да обезпечи кредита, в което се изразявала нейната обезпечителна функция и липсвало противоречие с добрите нрави при уговарянето й. Развива съображения, че в договора за кредит ясно и в съответствие с нормативните изисквания били разписани приложимите лихвен процент и ГПР.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение по договор за потребителски кредит, в който е уговорена клауза за неустойка, както и наличието на предпоставки за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и нарушение на материалния закон.

Ответната страна следва да докаже валидност на оспорената клауза, която съответства на изискванията на ЗПК и е сключена при спазване правата и интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения в отговора.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за основателен и доказан, по следните съображения:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан Договор за потребителски кредит №*************** от 13.02.2023г. за сумата от 1000 лева, при ГПР 49,72 % и ГЛП от 41,05 %, както и, че в чл. 6 от Договора за кредит е уговорена неустойка в размер на 1080 лева, дължима при непредоставяне на обезпечение от страна на ищцата. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 8716/01.08.2023 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

2

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за потребителски кредит № *************** от 13.02.2023г. се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 1000 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като годишния лихвен процент по заема е 41.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.72 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 12 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1236 лева.

В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора, Кредитополучателя е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 1236 лева, със срок на валидност до 15.02.2024 г.

В чл. 6 от договора е уговорено, че в случай, че Кредитополучателят не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на Дружеството неустойка в размер на 1080 лева. Посочено е, че неустойката се начислява на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Неткредит“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 З П К . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като 3 годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.72 %, а възнаградителната лихва– 41.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.314 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 6 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – следващия ден от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно гаранцията /банкова или издадена от небанкова финансова институция/, която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.