Определение № 17165 от 12.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17165 гр. София, 12.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-Д , в закрито заседание на дванадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Йоанна Н. Станева

Мария Г. Илиева като разгледа докладваното от Мария Г. Илиева Въззивно частно гражданско дело № 20261100507965 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274 и следващите от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 213873/03.07.2026 г. на Б. В. М. срещу Определение № 21891/12.06.2026 г. по гр. д. № 64498/2024 г. по описа на СРС, 71 състав, с което на основание чл. 299, ал. 1 от ГПК делото е прекратено поради наличие на влязло в сила на решение по същия спор.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното определение.

Поддържа, че предявеният иск бил установителен, а искът по гр. д. № 67318/2017 г. – осъдителен. Счита, че районният съд е следвало да насрочи делото за разглеждане в открито съдебно заседание, а не да го прекратява, доколкото приел, че исковата молба е редовна и допустима, и извършил редица съдопроизводствени действия. Сочи, че основанието, на което претендира вземането си, било различно от това по предходното дело, като заповедта за изпъленение била издадена въз основа на споразумение от 07.09.2022 г., подписано след влизане в сила на решението и с което на практика задължението било подновено и признато. Въз основа на това моли съда да отмени определението.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на частната жалба от насрещната страна И.М.К.. Сочи се, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа, че проверката на съда по чл. 299 от ГПК се извършва във всяко положение на делото. Счита за неоснователен доводът на частния жалбоподател за разликата в характера на исковете, доколкото по двете дела била налице идентичност на спорното вземане и на правопораждащите факти. Твърди, че споразумението било въведено не като самостоятелен правопораждащ факт, а като потвърждение и определяне на нов срок за изпълнение на същото задължение, което вече било предмет на приключилото гр. д. № 67318/2017 г. Същото не могло да породи 1 ново задължение, след като последното било отречено със сила на пресъдено нещо. Не било налице и подновяване. Липсвала разлика и в субективните предели, доколкото ответниците като наследници били обвързани от предишното решение. Моли определението да бъде потвърдено.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор от насрещната страна П.М.П..

Депозирана е и частна жалба с вх. № 223223/13.07.2026 г. от Б. В. М. срещу Определение № 24537/06.07.2026 г. по същото дело, с което е допълнено Определение № 21891/12.06.2026 г. в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да плати на И.М.К. разноски в размер на 1 300 евро за адвокатско възнаграждение. В жалбата се сочи, че е игнорирано възражението за прекомерност от жалбоподателя. Сочи, че правната и фактическа сложност била ниска, доколкото делото било прекратено преди провеждане на открити съдебни заседания. Моли за отмяна на определението, евентуално за изменение, като адвокатското възнаграждение да бъде намалено до предвидения в НВАР размер.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна И.М.К.. Поддържа, че определението е правилно и оспорва доводите на жалбоподателя. Моли определението да бъде потвърдено. Претендира разноски за производството и по двете частни жалби в общ размер от 500 евро за адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като обсъди доводите на жалбоподателя и се запозна с доказателствата по делото, приема за установено следното:

Производството пред Софийски районен съд е образувано по подадена искова молба от Б. В. М. срещу М.П.М. за признаване за установено, че последният дължи на ищеца сума в размер на 20 000 лева, представляваща вземане по споразумение за връщане на даденото от 07.09.2022 г., 2 751,76 лева – мораторна лихва за периода от 22.09.2022 г. до 20.11.2023 г., ведно със законната лихва от 21.11.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми била издадена заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК по ч. гр. д. № 63887/2023 г. В исковата молба се твърди, че на 05.06.2012 г. ответникът и М.Г.П. упълномощили ищеца да извърши продажба на притежаван от тях недвижим имот, като след подписването му ищецът предал на двамата сума в размер на 2 000 лева на 05.06.2012 г. и сума в размер на 18 000 лева на 07.06.2012 г., като в разписките вписал основание „отчетност по нотариална сделка“. Такава била извършена на 17.08.2012 г., като ищецът сключил договор за продажба сам със себе си.

С влязло в сила решение по гр. д. № 4053/2013 г. на СГС, ГО, 9 състав, било признато за установено, че договорът не поражда действие спрямо продавачите. С оглед на това ищецът твърди, че ответникът неоснователно се е обогатил за негова сметка с посоченото вземане. Сочи, че на 07.09.2022 г. между него и ответника било подписано 2

„споразумение за връщане на даденото с правно основание чл. 9 и чл. 59 от ЗЗД“, като съгласно т. 6 от същото М.П.М. се задължил да върне на ищеца сума в размер на 20 000 лева до 21.09.2022 г.

С молба от 23.10.2025 г. от И.М.К. и П.М.П., в качеството им на наследници на М.П.М., е поискан достъп до делото, като е представено удостоверение за наследници на починалия на 10.09.2025 г. ответник.

С молба от 24.11.2025 г. ищецът е насочил претенцията си спрямо наследниците, претендирайки разделно вземането си в размер на ½ от всеки от тях.

С определение от 09.12.2025 г. същите били конституирани на основание чл. 227 от ГПК.

Последните подали отговор на исковата молба, в който посочили, че същата е недопустима, поради наличието на влязло в сила решение № 94746 от 16.04.2019 г. по гр. д. № 67318/2017 г. по описа на СРС, като поддържали пълна идентичност между делата.

По делото е налице заверен препис от решението по гр. д. № 67318/2017 г. по описа на СРС, влязло в сила на 05.12.2019 г., съгласно диспозитива на което са били отхвърлени като неоснователни предявените от Б. В. М. против М.П.М., И.М.К. и П.М.П. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно сума от 20 000 лева – получена без основание от М.П.М. и М.Г.П., съгласно разписки от 05.06.2012 г. и 07.06.2012 г., издадени във връзка с прогласен за недействителен на основание чл. 40 от ЗЗД договор за продажба на недвижим имот от 17.08.2012 г., обективиран в нотариален акт № 45, том V, рег. № 16704, дело № 732/2012 г. по описа на нотариус И.Д., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяване на задължението.

С обжалваното определение № 21891/12.06.2026 г. първоинстанционният съд приел, че от представения по делото заверен препис на горепосоченото решение се установявало, че по това дело е бил предявен иск от настоящия ищец срещу първоначалния ответник М.П.М. /и други лица при пасивна солидарност/ за осъждането му да заплати сума в размер на 20 000 лв., произтичаща от същите претендирани в настоящото производство факти – предоставена сума в общ размер от 20 000 лв., съгласно 2 бр. разписки от 05.06.2012 г. и 07.06.2012 г. във връзка с прогласен за недействителен на основание чл.40 от ЗЗД договор за продажба на недвижим имот от 17.08.2012 г. и връщането и като платена без основание. В определението съдът посочва, че ищецът не твърдял наличие на ново основание, от което да произтича предявения иск, като приел, че посоченото споразумение било недостатъчно да преодолее силата на пресъдено нещо, с оглед на което прекратил производството на основание чл. 299, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ГПК.

След постановяване му постъпила молба по чл. 248 от ГПК от И.М.К., с която е 3 поискано допълване на определението в частта за разноските с присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 евро, която била уважена с Определение № 24537/06.07.2026 г.

При тази фактическа установеност съдът намира следното от правна страна:

Частна жалба с вх. № № 213873/03.07.2026 г. е процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 130 ГПК валиден и допустим съдебен акт.

Разгледана по същество, същата е основателна, поради следното:

Допустимостта на исковото производство е обусловена от надлежното упражняване правото на иск, за което абсолютна отрицателна процесуална предпоставка е липсата на вече формирана сила на пресъдено нещо спрямо спорното право, доколкото разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК установява забрана за пререшаемост на спор, по който вече е налице влязло в сила решение.

Непререшаемостта е обвързана с наличието на пълен обективен и субективен идентитет между делата, касаещ страни, основание и петитум, при наличието на който съдът следва да прекрати повторно заведеното дело на основание чл. 299, ал. 2 от ГПК.

Проверката за тъждество между делата включва преценка на индивидуализиращите спортното материално право белези, а именно – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, от които то произтича, и се извършва въз основа на посочените от ищеца основание и петитум на иска.

Ищецът е предявил иск срещу М.П.М., И.М.К. и П.М.П. за осъждането на последните при солидарна отговорност да заплатят сума от 20 000 лева – получена без основание от М.П.М. и М.Г.П., съгласно разписки от 05.06.2012 г. и 07.06.2012 г., издадени във връзка с прогласен за недействителен на основание чл. 40 от ЗЗД договор за продажба на недвижим имот от 17.08.2012 г., обективиран в нотариален акт № 45, т о м V, рег. № 16704, дело № 732/2012 г. по описа на нотариус И.Д., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяване на задължението. По исковата молба е образувано по-рано заведеното гр. Д. № 67318/2017 г. по описа на СРС, по което е поставено и влязло в сила на 05.12.2019 г. решение № 94746 от 16.04.2019 г. по гр. д. № 67318/2017 г. по описа на СРС, с което исковете са отхвърлени като неоснователни.

Установи се също така, че настоящото дело е образувано по предявен от същия ищец срещу един от ответниците М.П.М., починал в хода на процеса и заместен от своите наследници И.М.К. и П.М.П., за осъждането на последните да заплатят сума в размер на 20 000 лева, дължима по споразумение за връщане на даденото от 07.09.2022 г., заедно с мораторна лихва в размер на 2 751,76 лева, ведно със законната лихва от 4

21.11.2023 г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Споразумението представлява нов факт, настъпил след влизане в сила на решението по първото дело, въз основа на който, съобразно твърденията в исковата молба, ищецът претендира спорното право. Макар и в същата да се твърдят допълнителни факти, отнасящи се до предхождащите споразумението обстоятелства, които са идентични с тези по първото дело, то сумата се претендира на ново основание, на което ищецът се позовава, и което не е обхванато от силата на пресъдено нещо, като сключено след приключване на съдебното дирене по първото дело.

В този смисъл независимо от това, че между двете производства е налице субективен идентитет, доколкото страните съвпадат, липсата на обективен такъв не обуславя приложението на чл. 299, ал. 2 от ГПК. Доколкото съобразно твърденията в исковата молба вземането по настоящото дело се претендира на основание, различно от първоначално въведеното по гр. д. № 67318/2017 г., каквото представлява твърдяното споразумение, то производството се явява допустимо. Дали предмет на споразумението е същото задължение, произтичащо от същото основание и уговорено между същите страни, е въпрос по съществото на спора, който следва да се разреши с постановяването на крайния съдебен акт по съществото на делото.

Въз основа на горното съдът счита, че определението е неправилно и следва да бъде отменено, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

По отношение на частна жалба с вх. № 223223/13.07.2026 г. съдът намира същата за процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл. 248, ал. 3 от ГПК.