Решение № 54 от 06.02.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 54 гр. Благоевград, 06.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно гражданско дело № 20251200501383 по описа за 2025 година

Въззивно производство по трудов спор по реда на чл. 357 КТ вр. чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба и по частна жалба, подадени от Агенция „Пътна инфраструктура“, БУЛСТАТ 000695089, чрез юрк. Н. И..

Жалбоподателят е ответник в първоинстанционното производство.

Въззивната жалба е подадена срещу Решение № 852 от 31.10.2025 г. по гр. д. № 1982/2025 г. на Районен съд Благоевград, с което: 1/ е признато за незаконно уволнението на С. Л. Ц., ЕГН **********, извършено със заповед № РД-11-862/07.07.2025 г. на Председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ * Й. В., с която на основание чл. 190, ал. 1, т. 2, чл. 195, ал. 1 и чл. 330, ал. 2 от КТ е прекратено трудовото правоотношение със С. Л. Ц. и със съдебното решение е отменена заповед № РД-11-862/07.07.2025 г. на Председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ * Й. В. като незаконосъобразна; 2/ С. Л. Ц. е възстановен на заемана преди уволнението длъжност – инспектор НТУ в Сектор „Контрол и правоприлагане“ Благоевград, Отдел „Контрол и правоприлагане“, „Национално ТОЛ управление“ при Агенция „Пътна инфраструктура“; 3/ Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена да заплати на С. Л. Ц. сумата от 12 657,60 лв., представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което е останал без работа, поради незаконно уволнение - от 15.07.2025 г. до 14.01.2026 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като: е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на С. Л.

1

Ц. сумата в размер на 500 лв. представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение, както и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК да внесе по сметка на РС Благоевград сумата от 907 лв., представляващи държавни такси по предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, и т. 3 от КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ и възнаграждение за вещо лице.

След като е било постановено първоинстанционното решение, ищецът е подал молба по чл. 248 ГПК, с която е отправил искане то да се измени в частта за разноските, като в негова полза се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер от 3000 лв. По реда на чл. 248 ГПК е постановено Определение № 2140 от 24.11.2025 г. по гр. д. № 1982/2025 г. на РС Благоевград, с което първоинстанционното решение е изменено в частта за разноските, като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена да заплати на С. Л. Ц. сума в размер на общо 2500 лв., представляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие, находящ се на л. 99 от делото.

Във въззивната жалба се изразява становище, че съдебното решение е неправилно. Жалбоподателят навежда доводи за необоснованост и немотивираност на решението. Счита, че съдът не е обсъдил надлежно доказателствата, които са били ангажирани от ответника, като в тази връзка препраща към доводите, изложени в отговора на исковата молба. Поддържа, че неправилната оценката на доказателствения материал е довело до възприемането на фактическа обстановка, която е погрешна. Счита, че съдът не е съобразил довода, че диагнозите на ищеца не се доказват и че касаят период, които е предварително подбран от него. Навежда доводи за наличието на вина и на недобросъвестно поведение на работника, изразило се в преднамерено и умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя.

Оспорва становището на съда, че недоказването на системност на поведението на работника обуславя преценката на тежестта на нарушението и наказанието.

Сочи, че обясненията на работника са противоречиви и че същите не са били надлежно съобразени от районния съд. Навежда, че болничните листове са били обжалвани и отменени с решения на ЛКК, които са влезли в сила, поради което счита, че не е призната временната неработоспособност, която е била удостоверена с болничните листове. Счита, че е доказал надлежното връчване на тези решения. Намира, че не може да се приеме, че на процесните дати ищецът е имал оправдание да отсъства от работа, като поддържа, че той е заблудил работодателя, че е бил във влошено здравословно състояние, което представлява неявяване на работа за изпълнение на трудовите задължения.

Счита, че ищецът преднамерено и недобросъвестно се е снабдил с болничните листове. Навежда, че двата болнични листове сочат две различни заболявания, както и че периодите, за които са били издадени, съвпадат с графика на почивка и дежурства на работника, по начин, които според жалбоподателя е бил преднамерено целен за да удължи периода от време, през които работника не се явява на работа. Намира, че затова дисциплинарното наказание е надлежно индивидуализирано. Навежда, че е оборена хипотезата на чл. 333 КТ. Според жалбоподателя съдът не е отчел важността на трудовите задължения на ищеца и обвързаността му етични принципи и правила, които са приложими към него с оглед на неговата служба. Счита, че ищецът не е обжалвал решенията на ЛКК, понеже е бил съгласен с тях. Намира, че поведението на работника е изпълнило състав по чл. 187, ал. 1, т. 1 ТК. Моли да се отмени обжалваното решение.

2

В срок е постъпил отговор на въззивна жалба, подаден от С. Л. Ц., чрез адв. Е. Я., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата и за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Навежда доводи за обоснованост на съдебния акт. Намира за неоснователни оплакванията на жалбоподателя. Счита, че е ирелевантна причината, поради която не е обжалвал решенията на ЛКК. Оспорва заключението, че те са влезли в сила.

Поддържа, че са изтекли преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 КТ. Счита, че ответникът не е оборил доказателствата за наличието на хипотезата на чл. 333, ал. 3 КТ. Намира за правилни изводите на районният съд относно недоказването на недобросъвестност на работника. Моли въззивната жалба да се остави без уважение. Претендира разноски.

Подадена е частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, депозирана от ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрк. Н. И..

Жалбоподателят поддържа, че в последното проведено о.с.з. пред районния съд е представен списък на разноските по чл. 80 ГПК, според който същите са били 500 лв. адвокатско възнаграждение, заплатено по договор за правна помощ. С оглед на това жалбоподателят сочи, че не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Счита, че молбата по чл. 248 ГПК е имала за предмет разноски в размер на 2500 лв., които не са били надлежно предявени и доказани до приключването на последното съдебно заседание. Намира, че съдът не е обсъдил надлежно доводите относно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. Твърди, че договорът за правна помощ, който е посочен в определението по чл. 248 ГПК и който сочи заплащането на разноски в размер на 2500 лв., не е бил представян на частния жалбоподател. Поддържа, че те не са били претендирани в съдебното заседание и че затова не са били оспорени. Счита, че е налице съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не е предоставил на ответника възможност да възрази по разноски, за които в съдебното заседание не е бил представян списък по чл. 80 ГПК. Моли обжалваното определение да се отмени като неправилно.

В срок е постъпил отговор на частна жалба, подаден от ищеца С. Л. Ц., чрез адв. Е. Я., в който се навеждат доводи за неоснователност на частната жалба и се отправя искане тя да бъде оставена без уважение. Ответникът по частната жалба намира за правилен извода на съда, че прекомерност на адвокатското възнаграждение не е налице. Сочи, че в последното о.с.з., проведено пред районния съд, ответникът не е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което намира същото за преклудирано. Поддържа, че договорът за правна защита и съдействия, доказващ заплащането на сумата от 2500 лв., е бил представен в първото съдебно заседание по делото. Сочи, че тази сума е била включена в списъка на разноските по чл. 80 ГПК. Затова намира за неоснователно възражението, че жалбоподателят е бил лишен от възможност да направи възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Поддържа, че размерът на възнаграждението не е прекомерен и че е съобразен с предвидения в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Претендира разноски пред въззивната инстанция.

Въззивната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и e допустима, понеже е подадена в срок от легитимирана страна с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовен е и представения отговор на въззивна жалба. Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна против съдебен акт, подлежащ на обжалване на осн. чл.

274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Тя отговаря на изискванията за редовност 3 по чл. 275, ал. 2 вр. с чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е редовна и допустима. Редовен е и представения отговор на частна жалба. Затова жалбите следва да бъдат разгледани по същество.

Районният съд е бил сезиран с искова молба на С. Л. Ц., подадена срещу Агенция „Пътна инфраструктура“. В исковата молба ищецът е изложил следните обстоятелства, въз основа на които основава своите искове. Ищецът твърди, че oт 18.06.2019 г. до 15.07.2025 г. въз основа на сключен с ответника трудов договор е заемал първоначално длъжността „специалист“ в Сектор „Контрол и правоприлагане“ в „Национално ТОЛ управление“ при АПИ, а с допълнително споразумение от 30.07.2020 г. бил преназначен на длъжност „Инспектор НТУ“ в Сектор „Контрол и правоприлагане“ Благоевград, Отдел „Контрол и правоприлагане“, „Национално ТОЛ управление“ при Агенция „Пътна инфраструктура“, считано от 03.08.2020 г., като тази длъжност той изпълнявал към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение.

Според ищеца на 15.07.2025 г. му е била връчена заповед № РД-11862/07.07.2025 г., с която на осн. чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на осн. чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ във вр. с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ е прекратено трудовото му правоотношение, поради дисциплинарно уволнение. В заповедта било посочено, че му се дължи обезщетение по чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 3 дни за 2024 година и 10 дни за 2025 година, а на основание чл. 221, ал. 2 от КТ дължал обезщетение за срока на предизвестието, което било постановено да му бъде удържано от последното неизплатено трудово възнаграждение и всички дължими му се обезщетения. Ищецът счита, че тази заповед е незаконосъобразна и че е допустимо да оспори уволнението. Сочи, че тя му е била връчена на 15.07.2025 г. Поддържа, че тя е незаконосъобразна, тъй като е издадена в нарушение на чл. 195, ал. 1 от КТ. Според работодателя установеното нарушение се изразявало в неявяване на работа по график без основателна причина на 2-ри, 3-ти, 4-ти, 6-и, 7-и, 8-и януари 2025 г., за който период е отменен издадения му болничен лист № Е20243630096 от 02.01.2025 г. и не се доказвала временната му неработоспособност, както в неявяване на работа и на 26-и януари, в периода на друг отменен болничен лист, за който не се установявала временна неработоспособност. Ищецът навежда, че липсва конкретика за кои дни отсъствие е санкциониран от работодателя, което правило невъзможно да се прецени дали същите представляват два последователни работни дни или не. Твърди, че за периодите на отсъствие от работа за всеки от посочените дни към момента на неявяването си е имал болничен лист, издаден от компетентно лице – личният му лекар. Излага съображения за незаконосъобразността на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва изложеното в нея, че вторият отпуск поради временна неработоспособност, разрешен му с болничен лист № Е20243630194 от 21.01.2025 г. е бил ползвал след отмяна на първия болничен лист № Е20243630096 от 02.01.2025 г., доколкото болничният лист от 02.01.2025 г. е отменен с решение на ЛКК от 31.01.2025 г., когато вече ползвал отпуск и поради констатираното на 21.01.2025 г. заболяване. Според ищеца наказанието му е било наложено след изтичане на сроковете по чл. 194, ал. 1 от КТ. Сочи, че болничен лист № Е20243630096 от 02.01.2025 г. е отменен с решение на ЛКК от 31.01.2025 г., болничен лист № Е20243630194 от 21.01.2025 г. е частично отменен с решение на ЛКК от 18.02.2025 г., а заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена на 07.07.2025 г. и му е връчена на 15.07.2025 г. Сочи, че от мотивите на заповедта е видно, че 4 работодателят е уведомен за влязлото в сила № 178/31.01.2025 г., с което е анулиран болничен лист № Е20243630096 от 02.01.2025 г. на 07.05.2025 г., доколкото писмото на РЗИ е депозирано при работодателя с вх. № 24-00582/07.05.2025 г. Второто уведомително писмо от РЗИ относно отмяната на болничния лист от 21.01.2025 г. било получено от работодателя на 19.05.2025 г. Отмяната му била частична и ползваният от него, според работодателя неправомерно, отпуск е само за един ден - 26.01.2025 г., поради което според ищеца не обосновавало налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание.