Решение № 6679 от 06.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6679 гр. София, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ДОБРОМИР СТ. СТЕФАНОВ при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100508820 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. Н. Н. срещу решение № 20072212/20.12.2022 г. по гр.д. № 17 476/2021 г. по описа на СРС, 51 състав, с което жалбоподателката е осъдена да заплати в полза на Е. Н. Б. на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 21 400 лв., получена без основание сума чрез превод по сметка на ответницата от 29.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 29.03.2021 г. и сумата от 856 лв. – разноски.

Във въззивната жалба са наведени твърдения за неправилност на постановения съдебен акт поради допуснати нарушения на процесуалния и на материалния закон. Твърди се, че СРС е достигнал до неправилен извод за наличие на реално предаване на заемната сума по сключения между ищеца и бабата на ответницата договор за заем от 13.04.2010 г. Твърди се неправилен извод на СРС относно възражението, че ответницата – въззивник е имала основание да задържи процесната сума, тъй като същата представлявала връщане от ищеца на погрешно преведена от нея сума за погасяване на задължения по процесния договор за заем, каквито задължения към момента 1 на преводите не са съществували. Неправилен бил и извода на съда относно обстоятелството, че с извършения превод е настъпил погасителен ефект за реално възникнали задължения по договора за заем между ищеца и бабата на ответницата, въпреки че в случая се касаело за осъществено плащане от трето лице, при което е налице хипотезата на погасяване на чуждо задължения. Във въззивната жалба тези посочени неправилни изводи на СРС са обосновани като резултат на погрешно интерпретиране и анализиране на събраните по делото доказателства. Изложени са твърдения, че липсват убедителни доказателства за реално предаване на заемната сума, които съдът не бил съобразил. Посочената сума в договора за заем не кореспондирала със сумите, платени от ищеца „за своя сметка“ на дела на В.В. по сключения договор за строителство като представените разписки били частни удостоверителни документи, без достоверна дата и не носили подпис на страната, на която се противопоставяли т.е. напълно възможно било същите да са антидатирани и съставени за нуждите на процеса. Заявени са твърдения за неправилно приложение на нормата на чл. 297 и чл. 298 от ГПК, от страна на СРС, тъй като липсвала пълна идентичност между предмета на делото по гр.д.

2007/2020 г. на САС, 7-ми състав в настоящото производство. Заявени са възражения, че съставът на СРС изобщо не обсъдил събраните по делото гласни доказателства, изразяващи се в показанията на свидетелката Г.И., които установили, че В. поетапно е давала пари на ръка, без никакъв документ на ищеца. Не се подкрепяло от доказателствата по делото и твърдението на ищеца, че същият започнал да търси връщане на заемната сума от ответницата и нейната майка след смъртта на В., а напротив опровергавало се от същите, тъй като ответницата била превела процесната сума през 2014 г., когато баба й е била жива. Заявени са възражения във въззивната жалба, че в първоинстанционното решение не бил даден отговор на логично поставящи се въпроси, релевантни за изхода на спора и отнасящи се до причината за връщане на преведената сума от страна на ищеца, две години след превода, ведно с лихва върху сумата, изчислена от самия него като ако изпълнението било недостатъчно за покриване на всички вземания не бил предявил претенция за остатъка, а върнал изцяло получените суми.

При тези твърдения в жалбата е заявено искане до съда да отмени първоинстанционното решение и постанови ново, с което заявения иск за бъде отхвърлен. Претендират се и сторените в производството съдебни разноски.

2

Въззиваемата страна Е. Н. Б., чрез процесуален представител адв. Е. Е. е депозирал отговор в срока по чл. 263 от ГПК, в който се поддържат твърдения за правилност на съдебното решение и искане същото да бъде потвърдено. Претендират се разноски за настоящото производство.

Предмет на въззивното производство е и частна жалба вх. № 25024418/13.06.2023 г. на Е. Н. Б., чрез адв. Е. срещу определение 20089356/03.05.2023 г., постановено по гр.д. 17476/21 г. на СРС, 51 състав. Със соченото определение е оставено без уважение заявеното искане на ищеца – частен жалбоподател за изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение. В частната жалба са наведени твърдения за неправилен извод на СРС относно датата на завеждане на иска и датата, на която е платено адвокатското възнаграждение, от които не можело да се обоснове, че същото е във връзка с настоящото производство. Заявени са твърдения, че датата на заплащане на възнаграждението значително предхожда инициирането на настоящото производство доколкото са били налице висящи предходни производства от изхода, на които е зависело инициирането на настоящото производство. Иска се отмяна на обжалваното определение като се постанови ново, с което ответницата бъде осъдена да заплати сумата от 3 240 лв. – адвокатско възнаграждение за производството пред СРС.

В срока по чл. 248 ал.2 от ГПК е постъпил писмен отговор от М. Н. Н., чрез адв. Никлева, в който са наведени съображения за неоснователност на депозираната частна жалба и искане определението на СРС да бъде потвърдено.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

С оглед наведените фактически твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и предприетото по реда на чл. 214 ал.1 от ГПК изменение на 3 иска, в рамките на първоинстанционното производство е разгледан иск по чл.

55 ал.1 от ЗЗД досежно твърденията, попадащи в приложното поле на първата хипотеза на нормата и тези, попадащи в приложното поле на третата хипотеза.

В тази връзка следва да се има предвид, че искът по чл. 55 ал.1 от ЗЗД е един и с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ал.1 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже, че това основание не се е осъществило или е отпаднало / в този смисъл е и практиката на ВКС, установена с решение №374/08.05.2009 г. по гр.д. № 5858/2007 г., III ГО, решение №29/28.03.2012 г. по гр.д. №1144/2010 г., IV ГО, решение №239/16.07.2013 г. по гр.д. №1050/2012 г., ІV ГО , решение 60152/15.06.2021 г. по гр.д. 3755/2020 г. ІІІ Г. О., решение 10/ 13.01.2025 г. по гр.д. 19/2024 г. на ІV Г. О./. Тази константна практика е съобразена и със задължителните указания, дадени с ППВС 1/79 г., съгласно които искът по чл.

55 ал.1 от ЗЗД е един с три отделни фактически състава.

По отношение фактическите твърдения, попадащи в третата хипотеза на чл. 55 ал.1 ЗЗД решението на СРС е влязло в сила като необжалвано от страните. Предмет на инстанционна проверка е решението на СРС по отношение на първата хипотеза на чл. 55 ал.1 от ЗЗД.

Възникване на правото за връщане на даденото при начална липса на правно основание се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки /юридически факти/: 1. процесната сума да е заплатена от ищеца; 2. тя да е получена от ответника и 3. това имуществено разместване на блага от материалната сфера на ищеца в имуществения комплекс на ответника да е без правно основание.

Съобразно правилата, установяващи доказателствената тежест, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване имущественото разместване - плащане на процесната сума в полза на 4 ответника, а ответника - че е налице основание за получаване на сумата към момента на плащане, съответно за задържане на полученото /в този смисъл решение 138/07.10.2009 г. по т.д. № 375/09 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/09 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012 г., ІІ ТО на ВКС/.

Страните по делото не са формирали спор относно обстоятелството, че на 29.03.2016 г. въззиваемата страна е превел по банкова сметка на въззивника – ответник сума в размер на 21 400 лв. Фактът на нейното получаване от ответницата също не е спорен между страните.

Спорът между страните е концентриран относно наличието на основание или липсата на такова по отношение плащането на сумата.

С оглед твърденията в исковата молба, поддържани и в отговора към въззивната жалба, липсата на основание е обоснована със сключен договор за заем между ищеца и бабата на ответницата, в изпълнение на който ответницата извършила две плащания по банков път в полза на ищеца. В последствие същият върнал платената сума, тъй като била недостатъчна. В паралелно развиващо се съдебно производство между ищеца и майката на ответницата, в качеството й на наследник по закон на заемателката по договора, бил установен погасителния ефект на плащането, сторено от настоящата ответница, поради което връщането на парите от страна на ищеца с преводното нареждане от 29.03.2016 г. се явявало без основание.

Във въззивната жалба са наведени подробни съображения относно действителността на сключения договор за заем между ищеца и бабата на ответницата, обосновани с неговия реален характер респ. липсата на данни сумата по договора реално да е предоставена. Развити са и подробни съображения, касаещи оспорване на разписки, установяващи плащане на суми, които са заявени за първи път пред настоящата съдебна инстанция и в този смисъл са преклудирани. Всички тези възражения са без правно значение за крайния изход на спора. Това е така, защото ответницата не е страна по договора за заем. Тя не е и наследник по закон на заемателката, тъй като след смъртта на същата, такава се явява нейна майка – А. Н., трето за спора лице.

Дали плащането, извършено от ответницата касае изпълнение на чуждо задължение по смисъла на чл. 73 от ЗЗД, което очевидно кредитора не е приел след като й е върнал платената от нея сума вкл. с включени лихви за периода 5 на фактическото държане на сумата от него, каквито твърдения поддържа ищеца или е налице, плащане поради грешка и връщането на сума, и двете извършени приживе на заемодателката, е с оглед правилото на чл. 56 изр.1 от ЗЗД, каквато е тезата на ответницата - въззивник, не лишава плащането от правно основание и само по тази причина искът се явява неоснователен.

Наличие на основание се установява и от последователно поддържаните твърдения за наличие на последваща устна уговорка между страните, ответницата да изпълни договорно задължение по договора за заем, което тя не изпълнила изцяло, поради което ищецът развалил уговорката и върнал платената от ищцата сума. За наличие на подобна уговорка свидетелства и свидетелят Б.Б., разпитан в съдебно заседание на 23.09.2022 г. безпротиворечиво е заявил, че ищецът в телефонен разговор му е казал, че М. му превела по сметката пари, но според него сумата била смешна, след което върнал тези пари, защото не била такава уговорката им т.е. върната на ответницата сума е с оглед развалената уговорка от страна на ищеца. Такова между впрочем е и самото основание, посочено в платежното нареждане, с което ищецът е върнал сумата „разрушен договор“. Наличието на основание изключва основателността на иска в неговата първа хипотеза.