Решение № 14012 от 18.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14012 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА

ТЕРЗИЕВА при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА като разгледа докладваното от ДЕБОРА М. ВЪЛКОВА ТЕРЗИЕВА Гражданско дело № 20231110102335 по описа за 2023 година Производството е образувано е по искова молба на А. Г. А., с която срещу "Креди Йес" ООД са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договор за кредит № 31.05.2022 г. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 135, 28 лева, представляваща недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от предявяване на иска /16.01.2023 г./ до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата 500 лева, която ищецът се задължил да върне на 27 месечни вноски, като в договора не е бил посочен размер на годишен лихвен процент. С клаузата на чл. 6 от процесния договор било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 8 от договора е предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от 335, 44 лева. Поддържа, че още със сключване на договора е била начислена неустойка в размер на 335, 44 лв. за непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасил изцяло задълженията по договора за кредит. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на предписаната от закона форма, а също и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен реалния ГПР и по-конкретно без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че действителният ГПР по договора е по-висок от посочения и по този начин са нарушени правилата на чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка влизала в противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите нрави. Същата била и 1 неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Чрез същата се постигало заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В обобщение на подробните доводи в исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК, но иска от съда да прогласи за нищожна само клаузата за неустойка.

Не е постъпил в срок отговор на исковата молба.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т. ч. и че има неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.

По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатила процесната сума на ответника.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу предявените искове, в случай че релевира такива до настъпване на процесуална преклузия за това, в т. ч. и че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния договор суми.

Освен безспорния му характер, от съдържанието на приетия Договор за паричен заем № 844788 от 31.05.2022г. се установява, че е сключен договор за паричен заем за главница от 500 лева със срок от 27 седмици, с краен срок на погасяване 06.12.2022г., с месечен лихвен процент от 3,340 % и ГПР от 49,039 %. Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите 2 по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Процесната неустойка е уредена в чл. 6, вр. чл. 8 от договора. Съгласно чл. 6 от него, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение е между ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено, че с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 448,03 лева, с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към настоящия договор за заем. В погасителния план към Договора е посочено, че уредената в чл. 8 от него неустойка при липса на обезпечение е разсрочена на вноски от по 22.40 лева, дължими заедно с погасителните вноски по главницата и лихвата по заема.

Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е 3 обусловено от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна книга.

Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.

Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок.

Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.

Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 67 % от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50 %.

Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.

От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски.

4

Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,039 % годишно, а не над 100 %. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.