Решение № 4684 от 16.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4684 гр. София, 16.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20231100509712 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 25.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 7459/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 29 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от И. С. Д.

/ЕГН **********/ срещу П. Ц. А. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за признаване за установено, че П. Ц. А. /ЕГН **********/ дължи на И.

С. Д. /ЕГН **********/ сумата 4 500 лева, представляваща задължение по Запис на заповед от 06.03.2019 г., ведно със законната лихва от 15.03.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 14790/ 2021 г. на СРС, 29 състав.

Постъпила е въззивна жалба от И. С. Д. /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горе-посочената сума- вземане по запис заповед, и на законната лихва върху нея, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна П. Ц. А. /ответник по делото/ не изразява становище по повод подадената от ищеца въззивна жалба.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на 1 решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материално- правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните- Тълкувателно решение № 1/ 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС- ОСГТК- т.1.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявения от И. С. Д. срещу П. Ц. А. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като неоснователен- чл.272 ГПК.

Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума.

При възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици.

В случая от насрещните страни в производството не са въведени твърдения за съществуващо помежду им каузално право-отношение, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект.

В хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/, основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение № 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 66 от 30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.

В случая при дължимата от съда формална проверка на редовността на процесната ценна книга се налага приемането на извод, че въз основа на същата менителнично вземане за сумата 4 500 лева в полза на ищеца не е валидно възникнало.

За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в разпоредбата на чл.535 от Търговския закон /ТЗ/ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.

В случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е и безусловна клауза за плащането на определена парична сума. Издателят П. Ц. А. се е задължил безусловно и без протест да заплати на поемателя И. С. Д. сумата 4 500 лева. Като място на издаване на ценната книга е посочен гр. София. Менителничният ефект е подписан от издателя П. Ц. А., като автентичността му не е оспорена в първоинстанционното производство. Като дата на издаване на ефекта са посочени „6.03.2019 г.“ и „06.2019 г.“, което, предвид невъзможността същата да бъде еднозначно определена, обосновава извод за липсата на посочена в ценната книга дата на издаването й- задължителен реквизит по чл.535, т.6 ТЗ. Падежът на ценната книга е определен в противоречие с разпоредбата на чл.486, ал.1 ТЗ, като са посочени два различни падежа, а именно: „2020 год.“ и „04.2020 год.“, които са и недостатъчно конкретизирани /трябва да се свеждат до определена календарна дата, а не до месец 2 или година/, поради което и съгласно чл.537 вр. чл.486, ал.2 ТЗ процесният запис на заповед се явява нищожен и като такъв не е породил валидно менителнично задължение. Вземането за претендираната от заявителя в заповедното производство и ищец в настоящото производство сума, основано на процесния менителничен ефект, не е валидно възникнало, съответно не е ликвидно и изискуемо, поради което и искът по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ, основан на сочената абстрактна сделка, не може да бъде уважен.

Предвид императивния характер на чл.535 ТЗ, приложение в случая намира даденото в Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКСОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение, според които при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори, ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. в случая съдът може служебно да се произнесе по действителността на процесната сделка, щом са налице правни или фактически основания за това.

Менителничните ефекти са формални писмени актове и спрямо тях законът поставя строги изисквания за форма. На тези документи законът придава не само значение на основание на субективното менителнично право, но и на най- съществено доказателство при евентуален спор. Датата на издаване е задължителен елемент, който следва да съдържа менителничният ефект- чл.535, т.6, предл. първо ТЗ. Отсъствието на този реквизит е непреодолима непълнота на съдържанието на документа- чл.536, ал.1 ТЗ, обуславяща нищожност на ценната книга. Записът на заповед има характер на частен диспозитивен документ, поради което датата на съставянето му като писмен документ съвпада с датата на неговото издаване. Недействителността на вписаната дата на издаване по императивното правило на чл.536, ал.1 ТЗ е равнозначна на отсъствие на дата като елемент от задължителните реквизити /чл.536, т.6 ТЗ/, препятстваща пораждане на правното му действие. Не е необходимо датата да е действителната, достоверната, а само да е възможна и да не следва по време падежа на ценната книга /в този смисъл Решение № 100 от 06.10.2020 г. по т. д. № 2133/ 2019 г. на ВКС, ТК, І ТО/. Ако в записа на заповед липсва дата на издаване, този документ не представлява менителничен ефект по смисъла на чл.535 ТЗ /Решение № 557 от 26.06.2007 г. на ВКС, ТК/.

Наред с горното във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че признанието на ответника, направено в своевременно подадения писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, че между страните бил уговорен падеж на менителничното задължение на 30.04.2019 г., който обаче не е материализиран в приложения по делото документ-запис на заповед, не рефлектира върху приетия погоре извод за невалидност на ефекта, тъй като абстрактният характер на сделката, регламентирана с императивни законови разпоредби, категорично не позволява такова заместване или допълване на нейното съдържание. Направеното от ответника признание на дълга- с възражение за неговото погасяване чрез плащане, не може да бъде съобразено в настоящия случай, тъй като с оглед установеното от съда опорочаване на формата и следващата от това нищожност на менителничния ефект предявеният на основание чл.535 ТЗ иск като неоснователен не може да бъде уважен.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на ищеца доводи обжалваното първоинстанционно решени, което е правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора право на разноски- съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, има въззиваемата страна, но искане за присъждането на разноски от същата не е заявено, поради което и такива с настоящото въззивно решение не следва да бъдат 3 присъдени.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 25.04.2023 г., постановено по гр. дело № 7459/ 2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 29 състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4