Решение № 5254 от 20.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5254 гр. София, 19.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Рени Коджабашева

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100503639 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 27.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 28008/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 66 състав, по предявен от Д. М. Б. /ЕГН **********/ срещу Н. А.

Л. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 600 евро- главница по запис на заповед от 22.04.2014 г., с падеж на 15.05.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 20.03.2017 г. до погасяване на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 17107/ 2017 г. на СРС, 66 състав. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът Н. А. Л. е осъден да заплати на Д. М. Б. сумата 685 лв.разноски за исковото производство, и сумата 25 лв.- разноски за заповедното производство- ч.гр.д. № 17707/ 2017 г. на СРС, 66 състав.

Постъпила е въззивна жалба от Н. А. Л. /ответник по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска като неоснователен.

Въззиваемата страна Д. М. Б. /ищца по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

1

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от Д. Б. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена сума.

При възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици.

В случая от страна на ищцата не е въведено твърдение за съществуващо между нея и ответника каузално право-отношение, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект. В подадения от ответника- чрез особен представител по чл.47 ГПК, писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК е направено възражение за нищожност на менителничния ефект и е въведено твърдение за съществуващо между страните каузално правоотношение, което не е конкретизирано, поради което и първоинстанционният съд правилно не е обсъждал наличието на такова в обжалваното решение.

В хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/, основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение № 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 66 от 30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/.

Ищецът- поемател по запис на заповед, за съществуване на вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищецаабстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т.17 на цитираното ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът- кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника- длъжник по записа на заповед. Ако той 2 твърди същата кауза, на доказване подлежат само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако твърди различна кауза, съгласно цитираното ТР всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на цитираната т.17 от ТР, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения.

Доколкото в случая твърдение за съществуващо между страните каузално правоотношение в действителност не е въведено от насрещните страни в процеса, съдът дължи извършването само на формална проверка на редовността на процесната ценна книга.

За да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в разпоредбата на чл.535 от Търговския закон /ТЗ/ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.

В случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят Н. А. Л. се е задължил безусловно и неотменимо, без протест да заплати на поемателя Д. М. Б. сумата 600 евро. Като място на издаване на ценната книга е посочен гр. София. Менителничният ефект е издаден на 22.04.2014 г., като е положен подпис от издателя Н. Л.

/автентичността на ценната книга не е оспорена в първоинстанционното производство/. Падежът му е определен съобразно разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗна определен ден: 15.05.2014 г. Правилно е прието в обжалваното решение, че ценната книга не съдържа два различни падежа, тъй като изразът „срещу представяне на записа на заповед“ не е равнозначен на израза „на предявяване“ по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ и не променя начина на уговаряне на падежа, който е на определен ден- съгласно чл.486, ал.1, т.4 ТЗ. Поради това и процесният запис на заповед не се явява нищожен /арг. чл.537 вр. чл.486, ал.2 ТЗ/ и е породил валидно менителнично задължение.

Вземането за претендираната от заявителя в заповедното производство и ищец в настоящото производство сума, основано на процесния менителничен ефект, е валидно възникнало и е ликвидно и изискуемо, доколкото падежът на задължението е настъпил преди подаване на исковата молба. Тъй като е определен „на определен ден“, не се изисква предявяване на менителничния ефект. Липсват наред с това и твърдения и подкрепящи ги доказателства задължението да е било погасено от длъжникаиздател на ценната книга.

При това положение искът по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ, основан на сочената абстрактна сделка, правилно е уважен с обжалваното първоинстанционно решение.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 100 лв.- разноски за въззивното производство /за платено възнаграждение на особения представител по чл.47 ГПК/. На основание чл.78, ал.6 ГПК въззивникът дължи да заплати по сметка на СГС сумата 25 лв.- държавна такса за въззивното обжалване.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 27.01.2022 г., постановено по гр.д.№ 28008/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 66 състав.

ОСЪЖДА Н. А. Л. /ЕГН **********/ да заплати на Д. М. Б. /ЕГН **********/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

ОСЪЖДА Н. А. Л. /ЕГН **********/ да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 25 лв. /двадесет и пет лева/- държавна такса за въззивната жалба, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4