Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1142 от 06.11.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1309/2024
Вид
Решение № 1142
Подписан
06.11.2024
В сила
23.09.2025
Състав
Светла Величкова Пенева, Деница Славова, Красимир Тодоров Василев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1142 гр. Варна, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело № 20243100501309 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на Е. П. Н., Р. Н. С., М. Н. Л., Г. Х. Н., М. Т. Г., П. Д. С., Т. Д. С., Л. А. Л., К. Д. С. и А. Д.

Л., всички представлявани от адвокат К. К. против решение № 3983 от 07.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 6370 по описа за 2022 г. на Районен съд – Варна, четиридесет и осми състав, с което е отхвърлен предявения от въззивниците иск срещу Е. Й. Д. с правно основание член 124 от ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед РД-18-73 от 23.06.2008 г., последно изменена със заповед № КД-1403.1897 от 23.07.2013 г. на началника на СГКК - Варна, с площ от 1 381 кв.м, при съседи: имоти с идентификатори ***; както и са осъдени въззивнците да заплатят на Е. Й. Д. сумата от 2 550 лева на основание член 78, алинея 3 от ГПК.

Във въззивната жалба се излага, че атакуваното решение е неправилно е незаконосъобразно. Сочи се, че съдът въз основа на събраните по делото 1 доказателства е направил грешни правни изводи, тъй като не е съобразил извършената в полза на наследодотеля на ищците земеделска реституция, заключението на вещото лице и най-вече обстоятелството, че от датата на влизане в сила на ПНИ за СО „****“ до датата на предявяване на иска не е изтекъл необходимия по член 79 от ЗС десетгодишен срок. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска, а в условията на евентуалност – да се отмени решението над площта от 642 кв.м, представляваща реална част от процесния имот ***, оградена от ответника, а за останалата част от 739 кв.м да се приеме, че ответникът не е собственик.

Въззиваемата страна в срока по член 263, алинея 1 от ГПК е депозирала отговор по така подадената жалба, с който същата се оспорва, като се излага подробно аргументирано становище, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази приложимия закон съобразно нормата на член 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В исковата молба се твърди, че ищците са наследници на К. Г. Л., починала на 20.08.1991 г., която е била собственик на едно лозе в местността „***" с площ от 1 500 кв.м въз основа на нотариален акт /НА/ № 8, том IV, регистър 2988, дело № 688/1947 г. на Варненски областен съд. С протокол от 09.05.1962 г. на ИК на ГНС - Варна лозето било отчуждено. С влязло в сила решение от 09.04.1996 г., постановено по адм.д.№ 208А/1994 г. на Варненски окръжен съд, бил отменен отказа на кмета на Община Варна № 1472 от 24.08.1992 г. да отмени отчуждаването и да възстанови на наследниците на К.

Л. собствеността върху лозето. Със заповед № ДИ-07/7703-30 от 12.02.2007 г. на областния управител на област Варна имотът бил отписан от актовите книги за частна държавна собственост. Твърди се, че след като собствеността на имота е възстановена, наследодателите на ищците - Д. Г.ев Л., починал на 10.08.2019 г., Р. Г. С., починала на 27.10.2016 г., и П. Г. С., починала на 27.10.2018 г., в чиято полза е постановено цитираното решение на ВОС, предприели необходимите действия за попълване на съответните планове и регистри. Сочат, че към момента на трасирането на имота през 2007 г., в него е имало изоставена постройка с площ от около 30 кв.м, обитавана от 2 бездомници. С уведомление № 24-8536 от 18.03.2022г. на началника на СГКК - Варна ищците били уведомени, че ответникът Е. Д. е поискал заличаване на К. Л. от регистъра и вписването му като собственик въз основа на КНА № 161 от 2021 г. Твърдят, че след отписването на имота като частна държавна собственост през 2007 г., техните наследодатели са го владели непрекъснато, като още през 2000 г. го оградили с мрежа и бетонни колове, засели го с плодни дръвчета. Твърди се, че наследодателят Д. Г.ев Л. работил и поддържал имота чак до 2018 г. - година преди смъртта му. Същият е коментирал, че ответника Е. Д. е искал да закупи процесния имот, но не е предлагал цена.

Сочат, че не им е известно ответникът Д. да е бил ползвател по смисъла на ЗСПЗЗ, поради което не е могъл да придобие права за имота по този ред.

Отделно от това за сградата, ситуирана в имота, няма строителни книжа и проектна документация, изискуема по ЗУТ, ЗТСУ и предходните строителни закони и никога не е била собствена на ответника.

Ответникът Е. Й. Д. е подал отговор на исковата молба в срока по член 131 от ГПК, с който оспорва иска. Намира, че лицата посочени в исковата молба като наследодатели на ищците - Д. Г.ев Л., Р. Г. С. и П. Г. С. никога не са упражнявали фактическа власт върху имота и изградената в него двуетажна жилищна сграда от 1988 г. до депозиране на исковата молба. Излага, че двуетажната жилищна сграда в имота е построена и узаконена от Й. Д. Ж. баща на ответника - преди 1988 г. и оттогава непрестанно е обитавана от ответника, а имотът, в който се намира, е надлежно и съвестно обгрижван.

Сочи, че са налице явни признаци, че никога не е губил владение върху имота си, нито пък друго лице е упражнявало владение върху имота, поради което се счита за единствен негов законен собственик от преди повече от 15 години.

Твърди, че разполага с нотариално заверена декларация на свое име от председателя на кооперацията за електрозахранване при местност "***" от 16.10.2006 г. и протокол за монтаж на нов електромер именно в този имот от 03.11.2009 г. От цитирания протокол е видно, че демонтираният електромер е произведен през 1968 г., което ясно сочи, че сградата е съществувала в имота далеч преди 1988 г., когато е узаконена. Ответникът твърди, че е получил владението върху имота от баща си през 1988 г. и го владее непрестанно от тогава. Сочи, че е регистриран по поС.ен и настоящ адрес на адрес в град Варна - местност "*** - 1" № 878 от 29.09.2005 г. Твърди, че от 1988 г. живее в двуетажната жилищна сграда, находяща се в имота и в него няма изоставена 3 постройка от 30 кв.м. Възразява, че воденето на административно дело за отмяна на отказа на кмета на Община Варна „да отмени отчуждаването и да възстанови собствеността" само по себе си не осъществява в цялост процедурата по възстановяване на собственост върху отчужден недвижим имот. Ответникът излага, че засаденото от баща му през 1978 г. лозе на площ повече от половин декар, разпределено на 14 реда с бетонни колове и тел на три нива с дължина по около 20 метра, е изкоренено от него едва през 2018 г., поради влошаване и намаляване на обема на даваната продукция поради остаряването му. Твърди се, че оградата на мястото е от бетонни колове и мрежа и е положена лично от него с помощта на близки и приятели. Оспорва ищците да са собственици на имота.

Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат наведени доводи, че тя е неправилно установена, поради което и на основание член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно фактическата обстановка.

Предявеният иск е отрицателен установителен с правно основание член 124, алинея 1 от ГПК. Всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. В производството по предявения отрицателен установителен иск ищците следва да докажат фактите, от които произтича правният им интерес, а ответникът следва да установи по пътя на главното и пълно доказване наличието на следните кумулативно дадени предпоставки: съществуването на своето право на собственост върху имота на посоченото правно основание – изтекла в негова полза придобивна давност въз основа на осъществявано владение, считано от 1988 г.

Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо съС.ие или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС, постановено по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК. Наличието на правен интерес за ищците в конкретния случай се обуславя от наведеното в исковата молба твърдение, че същите са 4 станали собственици на процесния имот въз основа на решение от 09.04.1996 г., постановено по адм.д.№ 208А/1994 г. на Варненски окръжен съд, с което на наследниците на ищците е възстановено правото на собственост върху недвижим имот от 1 500 кв.м в местността „***“, квартал А. по НА от 1947 г.

Същевременно ответникът също заявява свои права на собственост върху процесния имот, придобити по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.

За да е придобил право на собственост въз основа на давностно владение, ответникът следва да установи наличието на всички елементи на фактическия състав на член 79, алинея 1 от ЗС, тъй като с отговора на исковата молба е навел твърдения за упражнено недобросъвестно владение, при което за придобиване на правото на собственост по давност е необходимо изтичането на предвидения в закон срок – десет години на упражнено непрекъснато, необезпокоявано и явно владение. В конкретния случай се установи, че Е. Д. обитава сградата в имота от повече от 15 години и съответно го обработва и облагородява /самостоятелна фактическа власт с намерение за своене/. Също така се доказва безспорно от събраните по делото гласни доказателства, че повече от десет години ответникът владее имота, съседите наоколо знаели, че той е негов и няма данни някой, включително и ищците, да е предявявал претенции към този имот. Същевременно воденият от ищците свидетел Г. Г.ев също сочи, че имота още през 1974 г. се е обитавал от трето лице - работник, който не може да назове по име, но съпоставено с останалите събрани по делото гласни доказателства би могло да се направи заключение, че това е бащата на ответника, за който има изложени твърдения, че е владеел имота далеч преди 1988 г., когато го е предал на ответника, и от когато той твърди, че го владее. Съобразно заключението по СТЕ в разписния лист по КП от 1979 г. за ПИ 1878 е вписан Й. Д. Ж..

От приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза е установено, че площта на процесния имот с идентификатор *** по КККР е 1 381 кв.м; имотът, владян от ответника е материализирани граници с огради на място /отбелязани със син цвят на скицата на приложение № 3 към заключението/; 642 кв.м от площта на владения от ответника имот попадат в имот с идентификатор *** /площта е защрихована в розов цвят на скицата на приложение № 3/.

От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства съдът 5 приема за установено, че ответникът и неговият баща действително са упражнявали фактическа власт по отношение на посочената реална част от 642 кв.м от ПИ с идентификатор *** по КК на град Варна.

Когато обаче територията, за която е изготвен, одобрен и влязъл в сила ПНИ, обхваща селищно образувание, какъвто е настоящия случай, приложение следва да намери разпоредбата на член 200 от ЗУТ /нормата е императивна – точка 1 от тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС/, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по член 19 от ЗУТ – прилагането на това правило е изрично предвидено в алинея 1 на член 200 от ЗУТ и по отношение на поземлени имоти в границите на селищните образувания. Изискуемата според член 19, алинея 1, точка 2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот, находящ се в селищно образувание е 500 кв.м и лице най-малко 16 м. Посочената реална част, които се владее от ответника има минималната характеристика за площ /642 кв.м/, но безспорно е видно от скицата на приложение № 3 към заключението на вещото лице /лист 121 от първоинстанционното дело/, че тази реална част от 642 кв.м, владяна от ответника и попадаща в процесния имот с идентификатор *** по КККР, няма изобщо лице. Не е приложима и разпоредбата на член 200, алинея 2 от ЗУТ, предвиждаща изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по член 19 от ЗУТ. Съгласно нея правилото на алинея 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на член 17, а оставащата част отговаря на изискванията на член 19 или се присъединява към съседен имот.