Решение № 3936 от 17.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3936 гр. София, 17.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100512220 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 14.09.2022 год., постановено по гр.дело №38498/2021 год. по описа на СРС, ГО, 138 с-в, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.И.Б.“ АД срещу М. Н. Е. искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1 700 лв., представляваща неизплатена главница по договор за издаване на кредитна карта №51РКО-А-6235 от 21.03.22015 год., изменен и допълнен с анекс №1 от 24.08.2007 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.10.2020 год. до окончателното й изплащане, сумата от 5 472.14 лв., представляваща договорна лихва за периода от 19.07.2010 год. до 12.10.2020 год., сумата от 1 087.67 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.08.2010 год. до 12.03.2020 год., сумата от 133.80 лв., представляваща наказателна лихва /неустойка/ за периода от 14.05.2020 год. до 12.10.20202 год., сумата от 4.72 лв., представляваща законна лихва за периода от 13.10.2020 год. до 22.10.2020 год., сумата от 78 лв., представляваща такса за поддръжка на кредитна карта и сумата от 60 лв., представляваща разходи за връчване на покана предсрочна изискуемост, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело №51874/2020 год. по описа на СРС, ГО, 138 с-в и ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 757 лв.

1

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „П.И.Б.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че предвид датата на предявяване на иска – 23.10.2020 год. всички претендирани вземания преди 23.10.2015 год. са погасени по давност.

Тълкувайки волята на страните съобразно чл. 20 ЗЗД, СРС бил достигнал до погрешния извод, че в договора за кредит страните били уговорили прекратителен срок до 21.03.2008 год., че ищецът не бил ангажирал доказателства за подновяването на този срок съгласно чл.

36 от приложимите Общи условия, че падежът на ползвания овърдрафт настъпвал на 5-то число всеки месец, като след тази дата главницата ставала изискуема и кредиторът можел да иска изпълнение, както и че релевантно за началния момент, от който започва да тече давността, е датата на последното осъществено усвояване на парични средства от ответника – в частност считано от 15.07.2010 год. Поради това било прието, че изискуемостта на вземанията на банката била настъпила 45 дни след тази дата, от която започвал да тече петгодишния давностен срок по отношение на вземането за главница. Тези изводи обаче противоречали на естеството на процесния договор, неговото съдържание и приложимите към него Общи условия.При договора за заем било налице неделимо плащане, като в случай на уговорка връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръщало тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлявало съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части – по аргумент за противното от чл. 66 ЗЗД. Това не превръщало договора в такъв за периодични платежи. Съдебната практика трайно приемала, че вземанията за главница по договор за заем/кредит, платими на вноски, не са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасявали с изтичането на общата петгодишна давност. На основание чл. 114 ЗЗД давността започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. За разлика от договора за кредит, при който страните уговаряли месечна анюитетна вноска /включваща главница и лихва/, с договора за издаване на кредитна карта страните се съгласявали в рамките на целия срок на действие на договора картодържателят да разполага с определена сума – кредитен лимит, която може да ползва многократно и неограничено във времето по време на действие на договора, в пълен или частичен размер, по негова преценка. Ежемесечно картодържателят дължал връщане на минимална погасителна вноска – определението за нея се съдържало в Общите условия към процесния договор – раздел І, т.1.1, б. „п“. Ето защо при договора за издаване на кредитна карта не била налице предварително установена анюитетна вноска с уговорен между страните падеж на всяка една от тях, доколкото връщането на заетата сума било обусловено по размер от волята на картодържателя и ползваната от него сума в рамките на кредитния лимит. При договора за издаване на кредитна карта падежът за връщане на цялата усвоена главница настъпвал към установения краен падеж, респективно към момента на предсрочното прекратяване на договора. Падежът на задължението на картодържателя за погасяване на главницата бил уговорен между страните в т. 3 от процесния договор, като изрично било уговорено, че същият се подновява автоматично. Съгласно раздел ХІХ, т. 19.1.1 от Общите условия, срокът на договора се удължавал автоматично всеки път за нов едногодишен период, при 2 условие, че никоя от страните не била уведомила другата за прекратяването на договора. В случая длъжникът не бил депозирал искане за прекратяване на договора. Ответникът не твърдял, че договорът бил прекратен на някое от предвидените основания, като в частност действието му било продължено автоматично, поради което и банката отправила с покана волеизявление, че при неизпълнение в дадения срок за доброволно изпълнение, ще счита кредита за предсрочно изискуем, която била връчена на ответницата на 27.08.2020 год.

Банката била обявила кредита за предсрочно изискуем на 13.10.2020 год., като макар и в забава към 2020 год., крайният падеж на кредита не бил настъпил. В тази връзка следвало да имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК. В този смисъл петгодишният давностен срок за главницата започвал да тече от момента на обявяване на предсрочната изискуемост – 13.10.2020 год., който срок не бил изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 23.10.2020 год. Неправилно СРС бил приел, че вземанията на банката за договорна лихва, наказателна лихва и такса за обслужване на кредита също били погасени поради изтичането на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Наемателят/заемателят плащали наемна цена/лихва като възнаграждение за ползването на вещ/парична сума за съответния месец. Ритмичността на плащанията била резултат от действителното фактическо положение между страните, което намирало отражение и в правното такова. Идеята на периодичността в плащането на задължение за наем или лихва следвала от обстоятелството, че тези суми имали възнаградителен характер и се дължали за услуга, предоставена през определен период от време. При главницата, обаче, периодичността на плащанията не била резултат от същата правна/житейска логика, приложима за наема и лихвите, схванати като възнаграждение, а била следствие от финансово-икономическото състояние на съответния заемател/кредитополучател. По дефиниция заетата сума/отпуснатият кредит не се изплащала задължително на вноски, а можело да бъде изплатена наведнъж след изтичане на определен срок. Тези разлики в същността на вземанията за наем и лихва, от една страна и вземането за главница, от друга страна, както и в причините, налагащи и обясняващи плащането им на части, обуславяли различен правен режим на съответните групи вземания, в т.ч. и в областта на погасителната давност. Доколкото в частност заявлението за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 23.10.2020 год., то към този момент не бил изтекъл давностния срок за главницата, лихвите и разноските. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата М. Н. Е. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че падежиралите съобразно уговореното в договора вземания не могат да бъдат обявени за предсрочно изискуеми, след като падежът им бил настъпил. В случая кредитът бил в просрочие от 19.07.2010 год. Предсрочна изискуемост не била обявявана в продължение на повече от 10 години. Искът за главницата бил погасен с изтичането на петгодишна погасителна давност, а исковете за договорна лихва, наказателна лихва и законна лихва били погасени с изтичането 3 на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Погасено по давност било и вземането за годишна такса в размер на 78 лв. Ответницата не дължала и претендираните разходи за връчване на покана за предсрочна изискуемост в размер на 60 лв. Освен това ако се приемело, че падежът на претендираните суми бил настъпил с обявяването на предсрочната изискуемост на 13.10.2020 год., то нямало основание за начисляването на лихви преди тази дата. Клаузата на чл. 19.1.1 от Общите условия била неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 9 ЗЗП. А дори и да се приемело, че процесният договор се бил подновявал автоматично, то ищецът не бил изпълнил основното си задължение да издаде кредитна карта на ответницата и да я поддържа. След като ищецът бил неизправна страна, то той не можел да претендира изпълнение от другата страна по договора. Неравноправна била и клаузата на чл. 6 от процесния договор на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. За 10 години само договорната лихва била в размер на 5 472.14 лв., т.е. повече от 3 пъти повече от размера на главницата /1 700 лв./. Освен това банката била начислявала и наказателни лихви на основание неравноправна клауза от процесния договор и Общите условия.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.

430, ал. 1 и 2 ТЗ и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:

Безспорно е във въззивното производство, а и от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 21.03.2006 год. между страните бил сключен договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-А-6235, по силата на който ищецът приел да издаде на ответницата кредитна карта MasterCard, стандартна, с разплащателна сметка /посочена в договора/ и предоставил на ответницата банков кредит овърдрафт в размер на 250 лв., със срок на погасяване и срок на валидност на картата до 21.03.2008 год., и автоматично подновяване при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката за издаване и ползване на международни кредитни карти без депозит Mastercard и Visa /които са приети от ответницата – виж л. 10-15 от първоинстанционното дело/, който кредитополучателят се задължил да върне по договорения в общите условия и в договора начин /т. 4/ – всеки месец до датата на падежа или на следващия работен ден, ако падежът е в неработен ден, като съгласно глава I, т. 1, б. „д ” от Общите условия, за дата на 4 падежа се считало всяко 5- то число от месеца, а ако то е неработен ден, дата на падежа е първият следващ работен ден, като внася по сметката минималната погасителна вноска, съгласно извлечението /т. 18 от Общите условия/. Съгласно т. 6 и 7 от договора, за използвания овърдрафт кредитополучателят ползвал гратисен период от 45 дни и ако до датата на падежа бил погасил изцяло дебитното салдо по сметката, формирано до края на последния отчетен период, банката не начислявала лихва върху дебитното салдо, като за предоставения овърдрафт кредитополучателят заплащал на банката промоционален фиксиран лихвен процент за първите 3 отчетни периода в размер на 0.75 % на месец и за остатъка от срока на договора в размер на 1.5 % на месец, който се начислявал еднократно на датата, следваща датата на падежа, върху дебитните остатъци по картовата разплащателна сметка, формирани до края на предходния отчетен период и непогасени до датата на падежа. Лихвеният процент се равнявал на годишна лихва в размер на 15.75 % за първата година и 18 % за следващата.