Решение № 151 от 29.03.2024, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Враца, 29.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Христо Н. Христов

Катя Н. Гердова при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело № 20241400500062 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Въззивното дело е образувано въз основа на въззивна жалба вх.№ 9193/07.12.2023г. от адв.М. М., пълномощник на В. В. Ф., ЕГН **********, от с.***, обл.Враца, ***, със съдебен адресат: *** срещу Решение № 548/28.11.2023г. по гр.д.№ 676/2023г. по описа на Районен съд- Козлодуй.

В жалбата се инвокира оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на първоинстанционното решение, с което е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че В. В. Ф., ЕГН ********** от с.***, общ.Козлодуй, *** дължи на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *** вземането присъдено в заповедно производство по частно гражданско дело № 131/2023г. по описа на Районен съд Козлодуй за главница 963.09 лева дължима по договор за паричен заем № 593978/18.11.2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението на 06.02.2023г. до окончателното изплащане, възнаградителна лихва в размер на 132.83 лева за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г. и лихва за забава в размер на 83.65 лева за периода от 01.07.2022г. до 01.01.2023г.

Със същото решение В. В. Ф. е осъдена на разноски в исковото и в заповедното производство.

Счита, че първоинстанционния съд е направил погрешен извод, че предоставените от ответницата платежни бележки били по друг договор за заем с друг номер.

От тези преводни нареждания по делото при внимателен прочит е видно, че 1 ответницата е посочила като основание „погасяване на заем **********“, като тези цифри били нейното ЕГН, а не номера на договора.

Съдът бил допуснал ССчЕ и определил депозит за вещо лице, който не бил внесен от ищеца и същата била заличена. Счита, че съдът е решил делото, без да е изяснил фактическата обстановка по делото, при положение, че ответницата била заплатила главницата и лихва, видно от приложените платежни документи.

Поради тази причина желае въззивния съд да допусне ССчЕ, като вещото лице отговори на поставените въпроси, при депозит определен от съда и платим от въззивницата Ф..

В жалбата се навеждат твърдения, че процесния договор за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като не е посочен годишен процент на разходите по кредита и общата сума, която потребителят дължи, поради което води до нищожност на целия договор за паричен заем.

С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се заобикаля разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК.

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посоченият в договора размер на ГПР, не е реално прилагания в отношенията между страните и представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите.

В жалбата се развиват подробни правни съображения в подкрепа на твърдението за нищожност на договора за паричен заем сключен между страните, на основание чл.22 от ЗПК.

В жалбата се заявява искане обжалваното решение да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна „Сити Кеш“ ООД, чрез процесуален представител юрисконсулт Л. В. е подала писмен отговор вх.№ 439/22.01.2024г., в който оспорва въззивната жалба, като неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

В отговора се посочва, че съдът правилно достигал до правния извод за сключен договор за паричен заем между страните по делото и на ответника е предоставена сума в размер на 1200,00 лв. Правилно приел, че искът следва да се уважи за незаплатената чиста стойност на кредита, която се равнява на сумата от 963,09 лв., след приспадане на сумата от 236,91 лв., ведно със законната лихва върху главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 06.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

Твърди, че договорът е валиден и сключен съгласно изискванията на ЗПК, като неоснователни са твърденията на въззивницата за неговата недействителност излагайки подробни съображения в тази насока.

Развива обстойни правни съждения относно твърдението на насрещната страна за недействителност на договора, поради нарушение изискването за размер на договорната лихва. Сочи, че в случая предоставеният заем е необезпечен, поради което няма ограничение 2 в размера на възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора.

В случая лихвата е 35.04 %, а ГПР е 48.41 %, което е в рамките на закона.

Въззиваемата страна претендира разноски за тази инстанция в размер на 360,00 лв. юрисконсултско възнаграждение и не заявява доказателствени искания.

При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговаря на изискванията по чл.260 и чл.261 ГПК.

При констатираната редовност на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав обсъди събраните пред районния съд доказателства поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което приема следното от фактическа страна:

Районен съд-Козлодуй е бил сезиран със заявление на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *** чрез пълномощник юрисконсулт С. К., с което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК против В. В. Ф., ЕГН ********** от с.***, общ.Козлодуй, ***, за следните суми: 963.09 лева представляваща неплатена главница по договор за паричен заем № 593978/18.11.2021г., 132,83 лв. представляваща възнаградителна лихва за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г., 83,65 лв. мораторна лихва за периода от 01.07.2022г. до 01.01.2023г., 730,18 лв. договорна неустойка за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г., 182,61 лв. неустойка за забава за периода от 19.08.2022г. до изплащане на задължението, 105,00 лв. разходи за събиране на вземането, поради забава на плащане за периода от 27.12.2021г. до 01.01.2023г.

Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 131/2023г. по описа на РС-Козлодуй, по което заповедният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК № 56/06.02.2023г. в полза на „Сити Кеш” ООД, за част от сумите, посочени в заявлението, както и за сумата 23,59 лв.държавна такса и сумата 26,84 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С разпореждане № 110/06.02.2023г. по ч.гр.д. № 131/2023г. по описа на КРС е отхвърлено на основание чл.411,ал.2, т.2 и т.3 от ГПК заявлението на „Сити Кеш“ ООД в частта за претендиращите възнаграждения, както следва: 730,18 лв. договорна неустойка за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г., 182,61 лв. неустойка за забава за периода от 19.08.2022г. до изплащане на задължението и 105,00 лв. разходи за събиране на вземането поради забава на плащане за периода от 27.12.2021г. до 01.01.2023г. и претендираното юрисконсултско възнаграждение за сумата над 26,84 лв. до претендиращия размер от 260,00 лв. и държавна такса за сумата над 23,59 лв. до претендиращия размер от 43,95 лв.

3

Разпореждането в тази част не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Препис от заповедта е връчен лично на длъжника В. В. Ф. на 22.03.2023г. и в срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от същата против издадената заповед за изпълнение.

След дадени указания, заявителят в срока по чл.415, ал.4 ГПК е предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

В исковата молба се твърди, че на 18.11.2021г. между страните бил сключен договор за паричен заем № 593978 при следните параметри: сума на кредита – 1200,00 лв., срок на кредита - 12 месеца, размер на вноската – 3х40,05 лв. и 9х156,56 лв., годишен процент на разходите – 48,41%, годишен лихвен процент – 40,05 %, при обезпечение: поръчител/банкова гаранция и общо задължение по кредита – 1529,19 лв.

Според изложеното в исковата молба, неразделна част от договора за заем са общи условия, с които ответницата е предварително запозната, като на същата е представен и Стандартен европейски формуляр.

Твърди се, че в заемателят не изпълнил задълженията по договора и не е заплатил дължимите суми по заема.

Според ищеца, ответницата продължава да дължи сума в общ размер от 1179,57 лв., включваща: главница в размер на 963.09 лева дължима по договор за паричен заем № 593978/18.11.2021г., възнаградителна лихва в размер на 132.83 лева за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г. и лихва за забава в размер на 83.65 лева за периода от 01.07.2022г. до 01.01.2023г., което поражда за него интерес от търсене на защита на правата си по съдебен ред.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответницата В. Ф., чрез пълномощника й адв.М. М., с който се оспорват исковете, като неоснователни и недоказани. Ответницата признава, че е сключила с ищеца договор за потребителски кредит, но навежда доводи, че договорът е нищожен, поради противоречие с императивни разпоредби от ЗПК - чл.22 вр.чл.

11, ал. 1, т. 9 и т.10, както и поради противоречие с добрите нрави, поради което счита, че дължи връщане само на чистата стойност на усвоения кредит.

Твърди, че в договора са посочени само процентните стойности на ГПР, но не и по какъв начин е формиран същия и кои точно разходи са включени.

В отговора се навеждат и доводи, че уговорената възнаградителна лихва надвишава повече от три пъти законната, което е в противоречие с добрите нрави според трайно установената практика на ВКС.

Посочва се, че недействителността на тази клауза обуславя недействителност на целия договор, тъй като не са налице предпоставките на чл.26, ал.4 ЗЗД.

Желае да бъде отхвърлен изцяло иска и претендира разноски.

При така подадените искова молба и отговор, с обжалваното решение РС-Козлодуй е признал за установено на основание чл.422 ГПК, че В. В. Ф., ЕГН ********** от с.***, общ.Козлодуй, *** дължи на „Сити Кеш” ООД, ЕИК *** вземането присъдено в заповедно производство по частно гражданско дело № 131/2023г. по описа на Районен съд Козлодуй за главница 963.09 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението на 4

06.02.2023г. до окончателното изплащане, възнаградителна лихва в размер на 132.83 лева за периода от 18.11.2021г. до 18.11.2022г. и лихва за забава в размер на 83.65 лева за периода от 01.07.2022г. до 01.01.2023г. по договор за паричен заем с № 593978 от 18.11.2021г.

Със същото решение осъдил В. В. Ф. да заплати на „Сити Кеш” ООД, разноски в заповедното и исковото производство.

Приел е за безспорно, че страните по делото са обвързани от валидно облигационно правоотношение по силата на договор за паричен заем с № 593978 от 18.11.2021г., съдържащ необходимите реквизити на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, а именно размер на лихвения процент и годишен процент на разходите.

Съдът посочил, че не е налице нарушение на някое от императивните изисквания посочени в чл. 22 от ЗПК, даващи основание за приложение на чл. 23 от ЗПК и поради това ответницата в качеството на заемател следва да върне на ищеца дадената в заем сума за главница, уговорената възнаградителна лихва и лихва за забава.

Първоинстанционния съд в решението си е посочил, че уговореният в договора ГПР от 48.41% не надхвърля максималния законов размер по член 19, ал. 4 от ЗПК- пет кратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Също така договорения лихвен процент в размер на 40,05% за възнаградителната лихва, не надвишава 4 пъти законната лихва, тъй като в ЗПК няма предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на възнаградителната лихва. Същата съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК съставлява част от общите разходи по кредита, които се включват в ГПР.