Решение № 392 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 392 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Т.а като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100502226 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същ ото е образувано по въззивна жалба на А. И. Т., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. Е.

И. срещу решение № 20038761/27.05.2022 г. на СРС, 119 състав, постановено по гр.д. 52 837/20 г., с което са отхвърлени заявените от него искове за заплащане на сумата от 1 836 лв. – равностойност на дължимата безплатна храна за времето от 01.07.2017 г. – 31.08.2020 г., сумата от 590, 58 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода до 28.10.2020 г. включително, ведно съсъ законната лихва върху главницата от 29.10.2020 г. до изплащане на вземането като е осъден да заплати и сума в размер на 100 лв. – съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата са наведени твърдения, че решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон. Твърди се, че за процесния период ищецът – въззивник е положил труд в общо 483 дванадесет часови смени като 206 от тях били при условията на чл. 2 т.7 от Наредба № 8121з904/30.07.2015 г. на МВР като за тях не му била предоставяна безплатна храна нито съгласно цитираната наредба, нито съгласно Наредба 11/21.11.2005 г.

1

Заявени са твърдения, че за процесния по делото период не му били заплатени суми за безплатна храна при специфичен характер на труда на основание чл.

181 ал.3 от ЗМВР.

Заявени са възражения относно извода на СРС, че в случая намирали приложение само особените правила в тази сфера на специалния ЗМВР и издадените от Министъра на вътрешните работи подзаконови нормативни актове. Обосновано е твърдение, че правото на служителите на МВР да получават безплатна храна за работа при специфична организация на труда е с оглед ЗБУТ, КТ, Наредба 11/21.11.2005 г., ЗДСл и ЗМВР като са развити подробни съображения.

Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което заявените претенции бъдат уважени. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство СДВР.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В рамките на първоинстанционното производство е разгледан иск с правно основание чл. 181 ал.3 от ЗМВР, обективно кумулативно съединен с иск по чл. 86 ал.1 от ЗЗД.

Страните не са формирали спор, че са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът - въззивник е заемал длъжност „старши полицай, младши инспектор в група ООР“ в сектор "Охранителна полиция" на 03 РУ при СДВР.

Процесният период по делото касае времето от 01.08.2017 г. – 30.09.2020 г. като не е част от предмета на спора, че през сочения период ищецът – въззивник е престирал работна сила.

Нормата на чл. 181 ал.3 от ЗМВР, в нейната релевантна редакция, 2 установява, че за извършване на дейности, свързани със специфичния характер на труда на служителите се осигурява безплатна храна. На служителите полагащи труд през нощта от 22.00 до 6.00 часа, се осигуряват ободряващи напитки. Нормата на ал.4 на същата разпоредба установява, че размерът на сумите и доволствията по ал. 1-ал.3 се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи.

Видно от приложените по делото заповеди №№ 8121з-57/09.01.2017 г., 8121з-45/16.01.2018 г., 8121з-1717/28.12.2018 г., 8121з-1465/31.12.2019 г. и 8121з-937/26.08.2020 г. за процесния по делото период последователно са определяни размерите на суми за безплатна храна на служители в МВР, извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда и на ободряващи напитки за служителите, полагащи труд през нощта от 22.00 – 06.00 часа.

Нормата на чл. 2 от Наредба 8121з-904/30.07.2015 г. , посочва дейностите, свързани със специфичния характер на труда. Съобразно заявеното в исковата молба респ. поддържано във въззивната жалба се твърди полагане на труд при средноденонощни температури под +10 °С и над +30 °С по данни от Научния институт по метереология и хидрология към БАН, което попада в приложното поле на чл. 2 т. 7 от горецитираната наредба.

По делото е приета като доказателство справка от НИМХ относно средната денонощна температура на въздуха по-ниска от 10 градуса и повисока от 30 градуса за района на гр. София в периода 03.10.2017 г. – 11.05.2020 г., в която в табличен вид са посочени дните, попадащи в този температурен диапазон с отразена средна денонощна температура.

От изслушаната пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за процесния период въззивникът-ищец е положил общо 483 броя дванадесет часови дежурства като вещото лице е посочило, че от тях през 2017 г. - 31 от тях са при средноденонощни температури под 10 градуса; през 2018 г. – 69 от тях са при средноденонощни температури под 10 градуса; през 2019 г. - 64 от тях са при средноденонощни температури под 10 градуса; през 2020 г. - 42 от тях са при средноденонощни температури под 10 градуса.

В обобщение, за процесния период са налице 206 дванадесет часови дежурства, попадащи в приложното поле на чл. 2 т.7 от Наредба 8121з904/30.07.2015 г., за които се дължи безплатна храна по арг. на чл. 3 от същата 3 наредба. Същата, съобразно нормата на чл. 6 от Наредбата се осигурява чрез предоставяне в натура като по делото липсват данни това да е сторено. Не са навеждани и подобни твърдения от страните. Към процесния период липсва изрична правна норма, допускаща компенсацията им с пари, но същото не означава забрана за компенсация, а следва да се тълкува като задължение работодателят да предоставя дължимата от него престация в натура. В случай, че същата остане неизпълнена, както е в конкретната хипотеза, за служителите на общо основание възниква възможност да претендират заместващо парично обезщетение. Поради което не се касае за получаване на възнаграждение, за да се обоснове извод, че изключването на субсидиарното приложение на чл. 38а от ЗДСЛ, чл. 2, ал.2, т.1 от ЗБУТ, чл. 275 и чл. 285 от КТ и чл. 2 от Наредба № 11/21.12.2005 г. означава лице, полагащо равен труд (като държавен служител) да не получава равно възнаграждение с други лица със статут на държавни служители обосновавало неравностойното им положение, каквито са заявените възражения във въззивната жалба.

Не могат да бъдат споделени възраженията, заявени във въззивната жалба относно субсидиарното приложение на КТ и Наредба 11/21.12.2005 г.

Служебните правоотношения, каквото е процесното такова, не са трудови / в този смисъл определение 603/07.08.2012 г. по ч.гр.д. 507/2012 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 316/01.06.2011 г. по ч.гр.д.249/2011 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 364/19.04.2019 г. по гр.д. 786/2019 г. на Четвърто ГО на ВКС /. Принципното различие между трудово и служебно правоотношение е разяснено и в мотивите на ТР 1/15.03.2023 г. по тълк.д. 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт. На следващо място и с оглед указанията, дадени с т.23 от ТР 6/ 06.11.2013 г. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията, произтичащи от служебно правоотношение при липса на изрична уредба в специалните закони / ЗМВР, ЗНСО, ЗОВСРБ и др./ намира субсидиарно приложение общия Закон за държавния служител, а не КТ.

Не са налице и предпоставките на чл. 46, ал. 2, изр.1 ЗНА за прилагане на правна уредба по аналогия /КТ и Наредба 11/, тъй като ЗМВР не съдържа празнота относно безплатна храна при специфични условия на труд по изложените в рамките на настоящото съдебно решение съображения.

4

Съображенията, изложени от СРС, че следвало да се приложи специалния закон, а не общия такъв, на който се позовавал ищецът са по същество правилни, но не кореспондират с обективирания краен правен извод, че исковете са неоснователни, тъй като претенцията била заявена по общия закон, а не по приложимия специален такъв. Ищецът в рамките на исковата молба следва да изложи фактически твърдения, обосноваващи неговата претенция и да формулира искане /петитум/ към съда, което е сторено.

Същият няма задължение да сочи приложимите правни норми, която дейност е част от служебните задължения на съда с оглед заявените фактически твърдения. За съда не съществува и задължение да се съобрази с дадената от страната правна квалификация на иска, както е процедирал СРС в настоящата хипотеза, което е станало единствена причина за отхвърляне на ищцовата претенция. Съвсем отделен въпрос е, че в петитума на иска, самият ищец е посочил и релевантната уредба по специалния закон.

Разбивката на претендираните суми във въззивната жалба не кореспондира със заявения петитум в исковата молба респ. липсва и заявено искане по реда на чл. 214 ал.1 от ГПК в преклузивния по ГПК срок, поради което настоящият съдебен състав дължи произнасяне, съобразно заявеното в петитума на исковата молба респ. въззивната жалба без да се съобразява с допълнително посочената разбивка.

Размерът на обезщетението е установен от заключението на ССчЕ и възлиза на сума в размер на 741, 60 лв. за процесния период. С оглед липсата на изпълнение на падежа се следва и обезщетение за забава в размер на 134, 67 лв., съобразно ССчЕ и за тези размери исковете са основателни като за горниците до пълните претендирани такива същите подлежат на отхвърляне.

Поради частично несъвпадане с крайните изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на СРС, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено частично като исковете бъдат уважени до размерите, посочени по-горе.

Изложените съображения налагат и ревизия на първоинстанционното решение в частта за разноските като на ищеца следва да се присъди припадащата част от разноските, посочени в списъка по чл. 80 от ГПК в размер на 180, 56 лв. – адвокатско възнаграждение като решението на СРС бъде отменено в частта за разноските на ответника за горницата над 63, 89 лв.

5 до присъдения размер от 100 лв.

В настоящото производство въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 25 лв. – ДТ за въззивно обжалване и 50 лв. – ДТ в производството пред СРС.

Съобразно Законът за въвеждане на еврото в РБ присъдените суми следва да бъдат отразени в еврово изражение.

Предвид изложените съображения съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20038761/27.05.2022 г. на СРС, 119 състав, постановено по гр.д. 52 837/20 г., в частта, в която са отхвърлени заявените искове за заплащане на сумата от 741, 60 лв. – равностойност на дължимата безплатна храна за времето от 01.07.2017 г. – 31.08.2020 г., сумата от 134, 67 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода до 28.10.2020 г. включително, както и в частта за разноските, присъдени за юрисконсултско възнаграждение на ответника за горницата над 63, 89 лв. / 32, 67 евро/до присъдения размер от 100 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ,

ЕИК 129009930, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Антим Първи“ № 5 да заплати на основание чл. 181 ал.3 от ЗМВР на А. И. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. **** – адв. Е. И. сумата от 379, 17 евро /741, 60 лв./ - парична равностойност на дължимата безплатна храна за времето от 01.07.2017 г. – 31.08.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 29.10.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД сумата от 68,86 евро / 134, 67 лв. / - мораторна лихва за периода 01.08.2017 г. – 28.10.2020 г., като и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 92, 32 евро / 180, 56 лв./– съдебни разноски в производството пред СРС.