Решение № 853 от 21.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 853 гр. София, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: И.ка И.а

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100512813 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 20162264 от 23.07.2021 г., постановено по гр.д. № 3624/2021 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, е уважен предявеният от И. Е. И. срещу „Кредит И.И. Бг“ АД, иск с правна квалификация чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че И. Е. И. не дължи на „Кредит И.И. Бг“ АД сума в размер на 4297, 48, представляваща главница по сключен договор за кредит от 05.01.2011х., сумата от 1633, 81 лева, представляваща договорна лихва за периода 05.01.2011г. до 05.09.2013г., сумата в размер на 1101, 89 лева – лихва за забава за периода 04.02.2011г. до 27.09.2013г., както и сумата от 240, 66 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 990,95 лв., представляваща разноски в производството пред СРС.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника „Кредит И.И. Бг“ АД, чрез процесуалния му представител – юрк. К.Т., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че неправилно съдът не е отчел последиците от насрочения на 10.06.2015г. опис на недвижими вещи, като е приел, че перемпцията е настъпила и делото е било прекратено на 28.11.2016г., поради което е достигнал до извод, че е изтекла погасителната давност за процесното вземане. Сочи, че съдът не е съобразил, че погасителната давност е била прекъсвана многократно с предприемането на редица изпълнителни действия. Твърди, че съдът неправилно е приложил Постановление №3/18.11.1980г. по гр. дело №3/1980г. на Пленума на ВС и ТР №2 от 26 юни 2015г. по т.д. №2/2013г., ОСГТК на ВКС, във връзка с които следвало да бъде прието, че от образуването на изпълнителното дело до приемането на ТР №2 от 26 юни 2015г. по т.д. №2/2013г., ОСГТК на ВКС давност относно процесното вземане не е текла, а в 1 периода след 26.06.2015г. са предприемани редица изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Твърди още и че съдът не е направил разграничение между перемпционния и давностния срок, поради което не е отчетено и обстоятелството, че перемпцията е без правно значение за прекъсване на давността и неправилно е приел, че давността относно процесните вземания е изтекла. Моли съдът да отмени обжалваното решение като неправилно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения от ищеца иск. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец И. И., чрез процесуалния си представител адв. К. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок отговор по въззивната жалба, с който оспорва същата. Поддържа, че СРС законосъобразно е проследил и възприел фактическата обстановка по спора, въз основа на която е направил обоснован извод за уважаване на предявения иск. Отбелязва, че Постановление № 3 от 18.11.1980 г. по гр. дело № 3/80 г. на Пленума на ВС, на което се позовава ответникът не намира приложение в конкретния случай с оглед на приемането на ТР №2 от 26 юни 2015г. по т.д. №2/2013г., ОСГТК на ВКС, поради което неправилно е твърдението на ответника, че до постановяването на споменатото ТР погасителна давност в полза на ищеца не е текла в рамките на образуваното срещу него изпълнително производство. Посочва, че последното валидно извършено изпълнително действие е било предприето на 28.11.2014г. поради което от този момент е започнала да тече давността за погасяване на самото вземане, която е изтекла на 28.11.2019г. Моли съдът да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски в производството.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав намира следното:

Не е спорно между страните, че в полза на „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е издаден Изпълнителен лист от 08.07.2014г. по гр.д.№ 43196/2013г., по описа на СРС, 119 с-в срещу И. Е. И. за сумата от 4297, 48 - представляваща главница по сключен договор за кредит от 05.01.2011г., сумата от 1633, 81 лева, представляваща договорна лихва за периода 05.01.2011г. до 05.09.2013г., сумата в размер на 1101, 89 лева – лихва за забава за периода 04.02.2011г. до 27.09.2013г., както и сумата от 240, 66 лева, представляваща съдебноделоводни разноски, по който е било образувано изпълнително дело № 20148410412575 по описа на ЧСИ Н.М.. Не е спорно и обстоятелството, че в резултат на договор за цесия от 10.01.2017г. „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е прехвърлил всички свои вземания, произтичащи от Договор за потребителски кредит №CREX-02438597 на „Кредит И.И.с БГ“ 2

ЕАД, поради което с Постановление от 19.01.2018г. на ЧСИ Н.М. „Кредит И.И.с БГ“ ЕАД е конституиран като взискател по изпълнително дело № 20148410412575/2014г.

Спорно в конкретния случай се явява обстоятелството дали дължимите от ищеца суми по образуваното изпълнително дело са погасени по давност, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, настоящият състав намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила.

Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита.

Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

В производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла в сила заповед за изпълнение . Противно би 3 означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.

„перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.

Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.