Решение № 109 от 29.05.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Първомай, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100768 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Г. С. Х. срещу „Кредит Гаранция“ ЕООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 2, ал. 1 от Договор за възлагане на поръчителство от 24.09.2024 г., предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставено поръчителство по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – на момента“ № 3-2170-61294-322705 от 24.09.2024 г., сключен от ищеца с „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД.

Ищецът Г. С. Х. твърди, че на 24.09.2024 г. сключил с третото неучастващо лице „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – на момента“ № 3-2170-61294-322705, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 500 лв. за срок от 6 месеца при лихвен процент по кредита от 36 % и годишен процент на разходите от 43,56 %. Съгласно посоченото в контракта заемът следвало да бъде обезпечен по един от следните начини: с поръчителство на две физически лица, отговарящи на определени от заемодателя критерии, с одобрено от кредитора дружество-поръчител или с неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от заемодателя банка.

Посочено е, че на 24.09.2024 г. ищецът сключил с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, според който дружеството поемало 1 задължение да отговаря солидарно за всичко дължимо от клиента при условията и за срока на кредитното съглашение, сключено с третото неучастващо лице. Съгласно чл.

2, ал. 1 от процесния договор за възлагане на поръчителство клиентът дължал възнаграждение на поръчителя в размер, зависещ от условията на отпуснатия кредит, като според представения погасителен план в конкретния случай възлизало на сумата от 562,20 лв. Твърди се, че ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи сумата по договора за възлагане на поръчителство. Изразява становище, че с изискването да се заплати за осигуряването на поръчител на кредита се заобикаляло изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи се, че по принцип договорът за поръчителство бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като следвало да се сключи между кредитора и друго лице, различно от длъжника, тъй като последният нямал интерес да учредява лично обезпечение. Страните по съглашението за поръчителство можели да уговорят неговата възмездност, при което то се трансформирало в двустранно. Счита обаче уговорката кредитополучателят, а не кредиторът, да заплати възнаграждение на поръчителя за противоречащо на добрите нрави, тъй като внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Посочва се, че съдебната практика била константна, че противоречало на добрите нрави съглашение, при което престациите били явно нееквивалентни. Тъй като длъжникът не получавал нищо насреща по договора за възлагане на поръчителство, драстично се нарушавал принципът на справедливост.

Излагат се съображения за противоречие с целта на транспонираната в ЗПК Директива 2008/48, тъй като клаузата за заплащане на възнаграждение за поръчител прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, с което дългът му нараствал, като се увеличавала опасността от свръхзадлъжнялост. Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредиторът, било във вреда на по-слабата страна в гражданския и търговския оборот, поради което била налице неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП. По тези съображения приема, че клаузата на чл. 2, ал. 1 от Договор за възлагане на поръчителство от 24.09.2024 г., предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставено поръчителство по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – на момента“ № 3-217061294-322705 от 24.09.2024 г., сключен от ищеца с третото неучастващо лице „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, е нищожна, като моли да бъде уважена предявената искова претенция.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Потвърждава, че на 24.09.2024 г. между страните е сключен договор с посочения предмет, като съгласно погасителния план потребителят следвало да заплати общата сума от 562,20 лв. възнаграждение за поръчителството. Уточнява обаче, че на 30.09.2024 г. ищецът заплатил по сметка на дружеството сумата от 500,01 2 лв., която се зачитала за предсрочно погасяване на задължението. Счита за абсолютно неоснователни твърденията за нищожност на договора за възлагане на поръчителство въз основа нарушения на ЗПК и Директива 93/13/ЕИО, тъй като се отнасяли до договора за потребителски кредит. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Г. С. Х. и третото неучастващо лице „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – на момента“ № 3-2170-61294-322705 от 24.09.2024 г., по силата на който това дружество се е задължило да предостави на ищеца в заем сумата от 500 лв. за срок от 6 месеца. Уговорен е лихвен процент в размер на 36 % и годишен процент на разходите в размер на 43,56 %. Според чл. 1, ал.

2 от заемното съглашение кредитополучателят следва да осигури едно от следните обезпечения по кредита: поръчителство от страна на две физически лица, отговарящи на заложените критерии, одобрено от кредитодателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД банка съгласно списък, наличен на уеб-страницата на дружеството. В тази връзка на 24.09.2024 г. ищецът е сключил Договор за възлагане на поръчителство с ответното дружество „Кредит Гаранция“ ЕООД, което следва да отговаря солидарно за всички задължения на клиента при условията и срока на Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – на момента“ № 3-2170-61294-322705 от 24.09.2024 г., сключен между ищеца и третото неучастващо лице „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Съгласно чл. 2, ал. 1 от съглашението за възлагане на поръчителство за оценяването и поемането на задължението за поръчителстване по кредита клиентът заплаща на поръчителя възнаграждение в размер, зависещ от условията по заема и от кредитоспособността на потребителя, като според приложения погасителен план дължимото възнаграждение за поръчителя е в размер на 562,20 лв., изчислено на база 6 вноски по 93,70 лв. всяка, тъй като отпуснатият кредит е в размер на 500 лв. за срок от 6 месеца.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В настоящия случай не се спори, че между ищеца Г. С. Х. и ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД е сключен договор за възлагане на поръчителство за обезпечаване на потребителски кредит. Затова ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител – това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика 3 и потребителя. Предпоставките да се определи една клауза като неравноправна са: да не е индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; да не отговаря на изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност. В конкретния казус контрактът, сключен между ищеца и ответника, е бланков тип, т. е. с предварително определени условия от икономически по-силната страна в правоотношението – поръчителят, съответно ищецът не е имал възможност за предварително договаряне и влияние върху съдържанието му. Също така, не се твърди клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора за поръчителство да е била индивидуално уговорена. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а според ал. 2 не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Съдът счита, че процесната клауза попада в хипотезата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, доколкото ищецът не е имал възможност да изрази воля досежно възнаграждението за поръчителство.

Отделно от горното, следва да се отбележи, че разглежданата уговорка не съответства и на изискването за добросъвестност, тъй като води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните в правоотношението. Това заключение се налага от обстоятелството, че поръчителството е възложено възмездно, като заплащането на съответното възнаграждение е разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита. Следва да се посочи още, че съгласно клаузите от заемното съглашение може да се направи извод, че на потребителя е наложено сключването на договор за поръчителство като условие за отпускането на кредита. По този начин обаче неоправдано се прехвърля върху клиента рискът от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на потребителя, вменено й с чл. 16 ЗПК. Това води до увеличаване на задълженията му, което го поставя в опасност от свръхзадлъжнялост.

Тази практика е във вреда на потребителя, а икономически по-силната страна в гражданския оборот (търговецът) си осигурява допълнително възнаграждение, което не се следва.

Ето защо съдът намира, че клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора за възлагане на поръчителство нарушава баланса между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност. Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, 4 доколкото потребителят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора. Тя внася значително неравновесие в правоотношението, а престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството-поръчител следва да отговаря солидарно за задълженията на кредитополучателя в общ размер на 500 лв., срещу което кредитополучателят следва да заплати възнаграждение в размер на 562,20 лв., което надвишава заемната сума. При това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана, ако заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по договора за потребителски кредит или ако кредитодателят прецени да не търси изпълнение от поръчителя. Така се стига единствено до допълнително увеличаване на дължимото от потребителя, без той да получи насрещна престация. Поради това съдът приема, че клаузата за заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

Доколкото противоречието между процесната уговорка и разпоредбите на ЗЗП е налице още при сключването на договора за възлагане на поръчителство, то предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част контрактът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължението по чл. 2, ал. 1 от съглашението. Затова съдът счита, че следва да бъде уважен предявеният иск за установяване недействителността на клаузата на чл. 2, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на възнаграждение за предоставено поръчителство, поради противоречието й със ЗЗП. В тази връзка, тъй като никоя клауза не може да бъде нищожна на повече от едно основание, не следва да се пристъпва към разглеждане на другите наведени от ищеца доводи за недействителност на тази уговорка.

Разпечатката съдържа 20 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2c12566b-25f2-4547-9594-95dc920e48d2