Определение № 382 от 16.07.2025, Окръжен съд - Враца

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 382 гр. Враца, 16.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надя Г. Пеловска-Дилкова

Членове:

М. Д. Досов

Катя Н. Гердова като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно частно гражданско дело № 20251400500255 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 4360 / 09.06.2025 г. от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК 175074752, чрез юрк. И. Т., против определение определение № 159 / 18.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20241440100398/2024 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което съдът е оставил без уважение искането на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, с правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, за изменение на Решение 357/31.12.2024 г. по гр. дело № 20241440100398/ 2024 г. на PC-Козлодуй, в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение, като бъде намалено присъденото в полза на адв. М. М. от АК-Пловдив адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. Оспорва се и определение № 157 / 18.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20241440100398/2024 г. по описа на Районен съдКозлодуй, с което съдът е изменил Решение 357/31.12.2024 г. по гр. дело № 20241440100398/2024 г. на PC-Козлодуй, в частта му относно присъдените разноски, с което върху присъденото в полза на адв. М. М. адвокатското възнаграждение е начислен ДДС.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваните определения са неправилни и незаконосъобразни, като постановени в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбите на ГПК и НМРАВ при изчисление на дължимите адвокатски възнаграждения, тъй като е определил за адв. М., като процесуален представител на ищцата, адвокатско възнаграждение в размер от 600,40 лв., изчислени без да е съобразена фактическата и правна сложност на делото, характера на исковете и разпоредбите на Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа се, че делото не е с фактическа и правна сложност, тъй като същото е решено в едно открито съдебно заседание, без да са събирани или направени други видове доказателствени искания, поради което не се налага присъждане на възнаграждение за безплатно представителство над 100,00 лева.

Позовава се на Тълкувателно решение № 6 / 2012 г. от 06.11.2013 г. по т.с. № 6 /2012 г., ОСГТК на ВКС. Възразява се срещу допуснатото начисляване на ДДС върху 1 адвокатското възнаграждение, като се излагат доводи, че осъществената безплатна правна помощ не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС.

Прави се искане за отмяна на обжалваните определения и намаляване на разноските, възложени в тежест на ответника за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор с вх. № 2291 / 22.04.2025 г. от насрещната страна - адв. М. М. от АК-Пловдив, който оспорва основателността на частната жалба.

Позовавайки се на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, развива доводи, че в случая, с оглед извършените от процесуалния представител на ищцата действия, съобразно правната сложност на делото, икономическите отношения в страната и активното му участие в производството, е правилен изводът на съда и следващото се адвокатско възнаграждение е определено правилно, като в подкрепа на изложеното е посочена съдебна практика.

Врачанският окръжен съд, като взе предвид изложените в частната жалба доводи, становището на ответната страна и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от процесуално легитимирано лице, в законоустановения срок и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящия съдебен състав взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от адв. М. В. М., в качеството му на пълномощник на Л. Д. П., с която против "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във вр. с чл. 21, ал. 1 и чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) вр. с чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), както следва:

- иск за обявяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 40005591372 от 27.08.2021г, сключен между ищцата и „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК;

- и в условията на евентуалност за обявяване на нищожност на клаузите, съдържащи се в VI "Параметри" от Договор за потребителски кредит № 40005591372 от 27.08.2021г, сключен между ищцата и "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, която предвижда заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Фаст" и възнаграждение за закупена допълнителна услуга "Флекси", на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл.

19, ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

- иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца Л. Д., сумата в размер на 1 316.69 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда – 28.03.2024г. до окончателното решаване на делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът, чрез процесуалния си пълномощник, пледира за отхвърляне на исковете като неоснователни. Навежда, че допълнителните услуги не са задължително условие за отпускане на кредита и поради това възнаграждението за тях не участва като компонент при изчисляването на годишния процент на разходите, както и че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е само за неговото посочване, което е и спазено.

По гр.дело № 20241440100398/2024 г. по описа на PC-Козлодуй са събрани 2 писмени доказателства и е проведено едно открито съдебно заседание, на което процесуалните представители на страните не са присъствали, а са ангажирали писмени защити. Както това се установява от представения договор за правна защита и съдействие, сключен между ищцата и адв.М., процесуалното представителство и защита са оказани в условията на чл.38 , ал.1, т.2 от ЗА като безплатни. По тази причина от адв. М. М. е претендирано присъждане на адв. възнаграждение от 518 лв. с ДДС, в условията на чл. 38 ЗА /списък по чл.80 ГПК/.

С Решение № 357/31.12.2024г., постановено по гр.д.№ 20241440100398/2024 г. по описа на PC-Козлодуй, предявените искове са уважени и Договор за потребителски кредит № 40005591372 от 27.08.2021г. е признат за нищожен на основание чл. 26, ал.

1, предл. 1, 2 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във чл. 21, ал. 1 и чл.

22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Със същото решение "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е осъдено да заплати на адвокат М. В. М., вписан в регистъра на Адвокатска колегия - Пловдив, сумата от 500,40 лева - адвокатско възнаграждение за процесуална защита на ответника. От мотивите на съдебния акт е видно, че присъденото възнаграждение е определено съобразно цената на иска, защитавания материален интерес по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 в редакцията й от ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г, и след съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, която не се отклонява от типичната.

В срока на обжалване на съдебното решение и от двете страни са постъпили молби по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

С молба от 13.01.2025 г. адв. М. от АК - Пловдив е поискал допълнение на Решение № 357/31.12.2024г., постановено по гр.д.№ 20241440100398/2024 г. по описа на PC-Козлодуй, като бъде осъдена ответната страна да заплати дължимо ДДС в размер на 100 лв. В отговор от страна на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, чрез юрк. И. Т., се изразява становище за неоснователност на молбата.

С молба от 17.01.2025 г. "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД е поискало възнаграждението на адв. М. да се намали до размер от 100 лв., съответно се оспорва начисляването на ДДС върху същото, като в отговор адв. М. поддържа искането си, позовавайки се на съдебна практика и изразява становище за неоснователност на молба.

С определение № 159 / 18.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20241440100398/ 2024 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, съдът е отхвърлил като неоснователно искането на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД за изменение на Решение 357/31.12.2024 г. по гр. дело № 20241440100398/2024 г. на PC-Козлодуй, в частта за разноските, за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА.

С определение № 157 / 18.02.2025 г., постановено по гр.д. № 20241440100398/ 2024 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, съдът е изменил Решение 357/31.12.2024 г. по гр. дело № 20241440100398/2024 г. на PC-Козлодуй, в частта му относно присъдените разноски, като за присъденото в полза на адв. М. М. от АК-Пловдив адвокатско възнаграждение е начислено ДДС, съгласно разпоредбите на ЗДДС.

При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Основният правен спор между страните се свежда до начина на определяне на размера на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, неговият размер и приложимата спрямо него правна уредба, в това число начисляването на ДДС.

При присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА е 3 формирана практика на ВКС, според която при оказана безплатна адвокатска помощ на страната съдът определя възнаграждението на адвоката, съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото и осъжда другата страна да го заплати. Според дадените от ВКС разрешения, разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира заплащане на възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 от ГПК. Разпоредбата на чл. 78 от ГПК регламентира случаите, при които страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда хипотезата, при която се предоставя безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 от ЗА липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар от всеки един от представляваните като предпоставка за неговото заплащане съгл. т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. При определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА, меродавен е принципът за възмездност на адвокатския труд (чл. 36, ал. 1 ЗА). Съответно, когато съобразно постигнатия от адвоката успешен резултат съдът определи възнаграждението му, той осъжда другата страна да го заплати.

Практиката на ВКС до 24.01.2024г. застъпваше становището, че след изчисляването на постигнатия от адвоката успешен резултат, следващото му се възнаграждение се определя по правилата и в размер не по-нисък от размерите по Наредба №1/09.07.2004г. за МРАВ. Посочената наредба обаче практически бе отменена с решение на СЕС от 24.01.2024 г. по дело С-438/22, според което придадения от националната правна уредба задължителен характер на Наредба №1/09.07.2004 г. противоречи на правото на ЕС и нарушава забраната по член 101, параграф 1 от ДФЕС, тъй като ограничава конкуренцията, поради което националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

От това решение на СЕС, което има задължителен характер за националния съд, следва, че посочените размери по Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.) биха могли да служат единствено като ориентир при определяне на дължимото възнаграждение по чл. 38 ЗА, но критериите, от които съдът следва да изходи, са вида и обема на положения от адвоката труд, защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото (в този смисъл и решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С428/16, както и решение № 9273/27.07.2016 г. на ВАС по адм. дело № 3002/2015 г.).