Решение № 1072 от 18.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1072 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20221100511332 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20114497/12.05.2021 г., постановено по гр.д. № 46933/2019 г. по описа на СРС, 49 състав, са уважени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл.

422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ за признаване за установено, че ответниците Х. Н. Х., ЕГН **********, М. Н. П., ЕГН **********, И. И. Б., ЕГН **********, и О. К.

С., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.

****, абонатен № 285569, суми, както следва:

1646,56 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането;

34,64 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.06.2018 г., до окончателното 1 изплащане на вземането, при квоти, както следва: за Х. Х. – 2/16 част от всяка от главниците (235,22 лв. и 4,94 лв.); за М. П. и И. Б. – по 1/16 част от всяка от главниците (117,61 лв. и 2,47 лв.); за О. С. – 10/16 част от всяка от главниците (1176,10 лв. и 24,70 лв.).

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.07.2018 г. по ч.гр.д. № 39190/2018 г. по описа на СРС, 49 състав.

С решението са отхвърлени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 Г П К с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на всеки от ответниците.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца суми, както следва:

Х. Х., И. Б. и М. П. – по 56,48 лв. за исковото производство и по 10,09 лв. за заповедното производство;

О. С. – 282,38 лв. за исковото производство и 50,45 лв. за заповедното производство.

Решението е допълнено в частта за разноските с Определение от 18.08.2022 г., като на ответника О. С. са присъдени по 15,40 лв. за исковото и за заповедното производства.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени претенциите за главници, е депозирана въззивна жалба от О. С..

Въззивникът поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, както и постановено в нарушение на материалния закон и допуснато от съда процесуално нарушение. Счита решението в частта, с която съдът признава за установени вземания за дялово разпределение и за лихва върху дялово разпределение, за недопустимо. Било предявено чуждо право, а договорът между топлопреносното предприятие и фирмата за дялово разпределение не обвързвал ответника, тъй като клаузата в общите условия била нищожна като противоречаща на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Оспорен е и размерът 2 на вземането за главница за дялово разпределение. Районният съд не се бил произнесъл по възражението за изтекла погасителна давност за част от вземанията за главници. Счита, че за периода от 04.2014 г. до 14.06.2015 г. вземанията на ищеца са погасени по давност – сумата над 600 лв. до присъдените 1176,10 лв. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено в частта относно дяловото разпределение, респективно да бъде отменено в обжалваните части като неправилно, а исковете – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която са уважени претенциите срещу О. С.. В останалата част и по отношение на останалите ответници решението е влязло в сила като необжалвано.

В хода на въззивното производство въззивникът О. С. е починал, като на негово място на основание чл. 227 ГПК са конституирани синовете му В. О. С. и К. О. С..

3

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

Възражението на въззивниците за недопустимост на решението в частта, с която е установена дължимост на вземания за главница за дялово разпределение и за мораторна лихва върху същото, е неоснователно.

На първо място следва да се посочи, че претенцията за лихва върху дяловото разпределение е отхвърлена от съда, поради което въззивникът няма правен интерес да обжалва решението в тази част.

На следващо място въззивният съд приема, че ищецът „Топлофикация София“ ЕАД претендира на собствено основание главницата за дялово разпределение, поради което претенцията е допустима. Дали е дължима е въпрос по съществото на спора и не се отразява на допустимостта на съдебното решение.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 12.08.2019 г., уточнена с молба от 09.10.2019 г., с която са предявени обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците Х. Н. Х., ЕГН **********, М. Н. П., ЕГН **********, И. И. Б., ЕГН **********, и О. К. С., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, абонатен № 285569, суми, както следва:

1646,56 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.06.2018 4 г., до окончателното изплащане на вземането;

298,34 лв., представляващи мораторна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 22.05.2018 г. върху главницата за топлинна енергия;

34,64 лв., представляваща цена за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането;

7,65 лв., представляващи мораторна лихва за периода от 16.09.2015 г. до 22.05.2018 г. върху главницата за дялово разпределение, при квоти, както следва: за Х. Х. – 2/16 част от всяка от главниците (235,22 лв., 42,62 лв., 4,94 лв. и 1,10 лв.); за М. П. и И. Б. – по 1/16 част от всяка от главниците (117,61 лв., 21,31 лв., 2,47 лв. и 0,55 лв.); за О. С. – 10/16 част от всяка от главниците (1176,10 лв., 213,10 лв., 24,70 лв. и 5,50 лв.).

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 04.07.2018 г. по ч.гр.д. № 39190/2018 г. по описа на СРС, 49 състав.

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давността.

5

Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.

Законът императивно урежда възникването на облигационно правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.

Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на 6 постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия, изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.