Решение № 4356 от 04.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4356 гр. София, 04.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20221100500563 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20268229 от 04.12.2020 год., постановено по гр.дело № 47179/ 2019 год., на СРС, І Г.О., 29 състав е отхвърлен предявения от Х. А. Х., ЕГН **********, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, иск по чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация за признаване за установено, че за периода 01.06.2011 г.01.09.2012 г., Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е допуснала по отношение на ищеца, като пребиваващ в Затвора- гр.Ловеч, неравноправно третиране, основано на „ лично положение“, изразяваща се във връщане на кореспонденцията му в нарушение на чл.75 ППЗИНЗС. С решението на съда е осъден Х. А. Х., ЕГН **********, да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 100 лв. разноски по производството. С определение № 20200224/ 19.10.2021 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 47179/ 2019 год., на СРС, І Г.О., 29 състав, е оставено без уважение искането на ищеца Х. А. Х., обективирано във въззивната му жалба от 04.03.2021 г. за изменение на решение № 20268229/ 04.12.2020 год., по гр.дело № 47179/ 2019 год., на СРС, І Г.О., 29 състав, в частта за разноските.

1

Срещу решението на СРС, 29 с-в е постъпила въззивна жалба от Х. А. Х., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на процесуалноправни и на материалноправните разпоредби на закона. Твърди се, че по безспорен начин е установено различното третиране на ищеца в затвора в гр.Плевен, в сравнение с другите лишени от свобода. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София, чрез процесуалния си представител юрк.Е.Д. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

2

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от ищеца Х. А. Х. срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника-ищец във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищеца за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно.

Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

Предявеният иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. е неоснователен и недоказан, поради липса на доказано поведение, което да се обозначи като недопустим противоправен резултат при осъществяване на дейността на администрацията на затвора. От събраните по делото доказателства не се установява затворниците да са поставени в процесния случай при различни условия. Противно на изложения основен довод във въззивната жалба не се установява по делото различно третиране на ищеца в затвора в гр.Плевен, в сравнение с другите лишени от свобода.

Съдът приема, че от значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от Закона за защита от дискриминация форми на нежелано или понеблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са 3 спазени съответните нормативни изисквания. Законът за защита от дискриминация цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр. следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В процесния случай ищецът не е установил по делото наличие на дискриминационен признак по лично положение по смисъла на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр., поради което предявения от него иск по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. се явява неоснователен. Не е налице нарушение на чл.9 от ЗЗДискр. при разпределяне на доказателствената тежест между страните, тъй като в производството по делото ищецът не е доказал факти, от които да се направи извод, че по отношение на него е налице дискриминация по признак „лично положение”, за да възникне задължението за ответната страна да доказва обстоятелството, че правото на равно третиране не е нарушено.

Съдът приема, че относно разпределението на доказателствената тежест в производството по чл.71, ал.1 ЗЗДискр. е налице установена съдебна практика на ВКС, обобщена в решение по гр.дело № 4328/2015 г.на ІV г.о., в което е посочено че: "с разпоредбата на чл.9 от ЗЗДискр. е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация.

Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск". В същия смисъл са и решения по гр.дело № 587/2009 г. III г.о., гр.дело № 3800/2008 г. на ІV г.о., гр.дело № 626/2012 г. на ІV г.о. гр.дело № 3920/2013 г. на ІV г.о., гр.дело № 7381/2014 г. на IV г.о., гр.дело № 6/2009 г. на III г.о. Забраната на пряка дискриминация, каквато се поддържа в случая, на признак лично положение означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности.

Достатъчно е пострадалият само да докаже факти за prima facie дискриминация, които на пръв поглед и пръв прочит дават основание за съмнение или подозрение за вероятно, макар и не сигурно, извършена дискриминация по посочените признаци. В този смисъл не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице спрямо него дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, 4 респективно целенасоченост на дискриминиращите действия; пълно и изцяло причинно-следствена връзка между защитения признак и по-неблагоприятното третиране. Едва тогава тежестта се прехвърля върху ответника - да обясни и да докаже, че не е нарушил принципа за равенство в третирането, действал е разумно и оправдано или, че по-неблагоприятното третиране се дължи на други причини, извън наличието на защитения признак у жертвата. Когато ищецът твърди дискриминация по признак „лично положение“, той следва да установи конкретния обективен, същностен за личността белег, който следва да бъде прилаган еднакво. Не може да е основателен иск, когато не е установено по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр., отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. В процесния случай това не е сторено от страна на ищеца. С оглед на което предявения иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. се явява неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд.

При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По разноските във въззивното производство:

С оглед изхода на спора на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При този изход на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за настоящата въззивна инстанция.