Решение № 4105 от 20.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4105 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20221100505748 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 18.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 20768/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 53 състав, по предявен от „И.Ф.” ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ срещу Д. Й. К. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че Д. Й. К. /ЕГН **********/ дължи н а „И.Ф.“ ЕООД /ЕИК ****/ сумата 309.38 лв.- възнаградителна лихва за периода 08.03.2018 г.04.10.2018 г. по сключен между страните Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 198705 от 06.02.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2018 г. до окончателното й изплащане. С решението е оставен без разглежданепоради липса на правен интерес, предявеният от „И.Ф.“ ЕООД ср е щ у Д. Й. К. установителен иск по чл.4 2 2 , ал.1 ГПК вр. чл.4 1 5 , ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата 1 500 лв., представляваща главница по сключен между страните Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 198705 от 06.02.2018 г., ведно със законната лихва от 16.11.2018 г. до окончателното й изплащане, и производството по делото е прекратено в тази част. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата Дет. К. е осъдена да заплати на ищеца „И.Ф.“ ЕООД сумата 57.42 лв.- разноски по делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „И.Ф.“ ЕООД е осъден да заплати на ответницата Д. К. сумата 789.62 лв.- разноски по делото.

1

Постъпила е въззивна жалба от Д. Й. К. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която е призната дължимостта на сумата 309.38 лв.възнаградителна лихва, и са присъдени разноски на ищеца, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска за посочената сума, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „И. Ф.” ЕООД- гр. София /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответницата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Подадената от ищеца „И. Ф.” ЕООД насрещна въззивна жалба срещу цитираното първоинстанционно решение не е предмет на въззивното производство, тъй като е оставена без разглеждане и производството в тази част прекратено- с определение от о.с.з. на 20.05.2021 г., което е влязло в сила /потвърдено от САС/.

Решението на СРС в прекратителната му част- с характер на определение, като необжалвано е влязло в сила и не е предмет на настоящото въззивно производство.

Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното обжалваната част. първоинстанционно решение е валидно и допустимо-в

По същество решението на СРС в обжалваната част е неправилно и следва да бъде отменено.

Основателността на иска за реално изпълнение на договорно задължение по чл.79, ал.1 ЗЗД е предпоставена от установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца /чл.154, ал.1 ГПК/ на следните правопораждащи факти:

1/ възникване на твърдяното облигационно правоотношение; 2/ изпълнение на задължението за предоставяне на заемната сума в определения срок от ищецазаемодател, и 3/ изискуемост на претендираните вземания.

В случая ищецът се позовава на възникнало на 6.02.2018 г. между него и 2 ответницата К. правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние, във връзка с което представя документ, наименуван „Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 198705 от 6.02.2018 г.“ /л.8- л.11 от делото на СРС/, според който ищецът- кредитор /заемодател/ предоставил в заем на ответницатапотребител /заемател/ сумата 1 500 лв. срещу задължение да я върне, ведно с възнаградителна лихва от 40.15 % годишно /ГЛП/, за срок от 480 дни, както и Общи условия към договора- с дата 8.10.2017 г. /л.12- 22 от делото на СРС/, и погасителен план /л.26 от делото на СРС/, в който са посочени за плащане 16 бр. погасителни вноски с намаляващи размери от 225.30 лв. до 178.89 лв., с падеж на началната вноска:

8.03.2018 г., и падеж на последната вноска: 1.06.2019 г.

Правната уредба на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит- ЗПК /обн. ДВ- бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция- изм. бр.59 от 29.07.2016 г./, който допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, в който случай приложими са разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние- ЗПФУР /обн. ДВ- бр.105 от 22.12.2006 г./, според който договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние /чл.6 ЗПФУР/, като услугата по кредитиране, каквато се твърди в настоящия случай, се извършва, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като за доказването на електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис- ЗЕДЕП /в сила от 2001 г., сега с променено наименование: Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги- изм. 2017 г./.

В настоящия случай, доколкото ответницата не възразява срещу дължимостта на предоставената по процесния договор за заем сума от 1 500 лв. /главница/, а следователно и срещу обвързващата сила на сключения на 6.02.2018 г. договор за предоставяне на кредит от разстояние- касателно главницата от 1 500 лв. /признава вземането/ и условията за връщането й на заемодателя, настоящият въззивен съд не дължи произнасяне по валидността на договора в тази му част, съответно не дължи излагането на други мотиви, освен по спорния във въззивното производство въпрос за действителността на договорната клауза, от която произтича задължение за заемополучателя К. да заплати на заемодателя „И.Ф.“ ЕООД възнаградителна лихва от 309.38 лв. Независимо от това, следва да се отбележи, че относно осъществяването на визираната в ЗПФУР и частично- в Общите условия на ищцовото дружество, последователност от действия, извършени изключително чрез използването на средства за комуникация от разстояние /едно или повече/, и относно направените от 3 насрещните страни електронни изявления, без едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя на финансовите услуги, са представени доказателства по делото.

Предвид договорения в процесния кредитен договор размер на годишния лихвен процент /ГЛП/ на дълга по кредита- 40.15 %, посочената договорна клауза /чл.2, ал.1, т.3 от договора/ противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добро-съвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 480 дни, с главница от 1 500 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 40.15 %, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена на 1 312.80 лв. общо- според приложения на л.26 от делото погасителен план, а само за процесния период- от 8.03.2018 г. до 4.10.2018 г. /приблизително 7 месеца/, се претендира от ищеца сумата 309.38 лв.

Размерът на уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД, клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.

В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.

Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

4

Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 40.15 % и надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.

С оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираното вземане със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да следи за спазване и на императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.

Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.

При горните съображения искът за сумата 309.38 лв.- възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит, чиято дължимост е призната с обжалваното решение, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението в тази част като неправилно следва да бъде отменено.