Определение № 722 от 12.04.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 722 гр. София, 12.04.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Касационно гражданско дело № 20228002103733 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Б. З. Т., чрез адв.Г. М. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 568/19.04.2022 г. по в.гр.д.№ 3236/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 09.07.2017г. и е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева.

Ищецът Т. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част с твърдения за неправилност и необоснованост.

Ответникът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост.

Страните не са депозирали отговори на касационните жалби на насрещната страна.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и двете страни сочат за обуславящи изводите на въззивната инстанция правните въпроси за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Твърдят същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава.

В изложението на ищеца се поставя и въпроса за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди 1 всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като подложи последните на самостоятелна преценка и формира свои собствени решаващи правни изводи ( въпроси № № 2, 3 и 4), което се твърди да не е изпълнено в нарушение на задължителната и константна практика на ВКС. Ищецът е поставил и въпроса: „Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди ?“, който твърди да е получил положителен отговор с обжалваното решение в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 36/31.03.2022г. по гр.д.№ 2110/21г., ВКС, ІІІ ГО и № 115/22.07.2021г. по гр.д.№ 3069/2020г., ВКС, ІІІ ГО.

В изложението на ответника се извежда като разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, доколкото се твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви досежно причинно –следствената връзка между незаконното обвинение и вредите.

Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения:

За да уважи предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 10 000 лева, въззивният съд е приел следното:

Образуваното срещу ищцата наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 212, ал.4 вр. с ал.2 и ал.1, предл. 2-ро, вр. с чл. 26, ал.1 НК ( за това, че в периода м.06.2008г. - м.07.2008г. в гр.Перник, в условията на продължавано престъпление, като представител на възложителя и главен експерт в дирекция „Инженерна инфраструктура и екология“ към Община Перник, чрез съставяне на документи с невярно съдържание – 3 бр. протоколи, образец 19, съзнателно е дала възможност друго лице да получи без правно основание парични средства в големи размери, собственост на републиканския бюджет) е продължило 3 години и половина ( началото на 2012г.- средата на 2015г.); за целия период ищцата е била с мярка за неотклонение „подписка“; на първа инстанция ищцата е осъдена, като й е наложено и наказание конфискация на имущество и е била лишена от правото да заема длъжността, която е заемала и да осъществява дейност, свързана с инвеститорски контрол за срок от 3 години; заявените за репарация обичайни неимуществени вреди (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, общо влошаване на здравословното състояние без болестни прояви) се установяват от разпитаните по делото свидетели; „специфичните“ вреди – заболявания, настъпили след 2011г. с хроничен характер, не са в пряка причинно – следствена връзка с наказателното производство, но стресът от него е фактор за тяхното отключване, съгласно заключенията на СМЕ и обсъдената от 2 експертите медицинска документация. Посоченото е обосновало изводите на съда, че на репариране подлежат всички търпени от ищеца обичайни негативни преживявания, породени от наказателното производство, както и заболяванията на ищцата, за които то е отключващ фактор.

Въззивният съд е приел за установени и е взел предвид следните конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД : от една страна, свързаните с наказателното преследване ( обвинението е за тежко, извършено по служба, престъпление; наказателното производство се е развило в разумен срок; спрямо ищцата е била взета най- леката мярка за неотклонение – „подписка“; обвинението не е било медийно отразено; ищцата не е била отстранена от работа ); а от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищцата, за което е съобразена възрастта й, чистото съдебно минало, вида на търпените вреди, същественото засягане на качеството на живот на ищцата и факта, че обвинението има негативно отражение върху професионалната й сфера. Съпоставката на двете групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който е съобразен със социално – икономическите условия в страната към 2012-2015г. и обичайната практика на съда в подобни случаи, е 10 000 лева.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Поставените от касаторите въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС.

Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о.; решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.; решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о.;решение № 139/ 09.10.2020 по гр.д.№ 873/2020, ВКС, ІV г.о.; решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016, ВКС, ІV г.о и др.) , понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл.

2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното 3 производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му.

Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния.

Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ , подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения ( напр. разрив в семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда (напр. загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и др.) и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.

Нито едно от посочените от ищеца две решения на ВКС, ІІІ ГО ( по гр.д.

№ 2110/2021г. и по гр.д.№ 3069/2020г.) не изключва икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането от факторите, имащи значение за преценката по чл. 52 ЗЗД. Твърдението за обратното е произволно.

Въззивният съд се е съобразил с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение за обичайните неимуществени вреди и за заболяванията на ищцата, които съгласно заключенията на СМЕ имат връзка с наказателното преследване, а определяйки размера на обезщетението 4 е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.

Задължителната (ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС ) и константна каузална практика на ВКС ( вж.решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него; решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него; решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д.№ 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № №149/03.07.12г. по гр.д.№1084/11г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д.N 327/ 2011 г., ІІІ ГО и цитираните в него и др.) , изтъкват свързаното с непосредствената цел на въззивното производство повторно разрешаване на материалноправния спор, задължение на въззивния съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, а в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото.