Решение № 2414 от 18.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2414 гр. Пловдив, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330100983 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Л. Б. Л. против „Микро Кредит“ АД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на допълнителни услуги „**“ по Договор за паричен заем ** № **/** г., сключен между страните, ведно с договор за допълнителни услуги ** г., са недействителни.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен по Договор за паричен заем ** № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2000 лева, разпределени на 18 месечни вноски, при фиксиран лихвен процент от 40,48 % и ГПР в размер на 48,90 %. В т. 3 от договора било предвидено, че ищецът се съгласил да ползва допълнителна услуга – пакет „**“, представляващ посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноски от името и за сметка на клиента; безплатно преговаряне и разсрочване на заемал разглеждане до минути; преференциално обслужване. За целта ищецът следвало да заплати допълнително възнаграждение в размер на 141,36 лева, ведно с погасителната вноска. От правна страна се излагат съображения, че клаузите в договора за потребителски кредит са нищожни, доколкото целият 1 договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, предвид обстоятелството, че договорната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва и не е описан механизма на формиране на ГПР. Също така клаузата за заплащане на допълнителни услуги „**“ противоречала на разпоредбата на чл. 10а ЗПК.

Същата по съществото си представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР, по който начин се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Микро Кредит“ АД, с който се излагат съображения за нередовност на исковата молба, доколкото в същата не била посочена банкова сметка, по която можело да бъдат заплатени разноските по делото. По отношение на основателността на предявения иск се посочва, че ищецът не е ангажирал доказателства досежно наведените с исковата молба твърдения, поради което ответникът не може да вземе становище във връзка със същите.

Поради изложеното се претендира исковите претенции да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за заем Mircokredit № **/** г., сключен между страните, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 2000,00 лева при ГЛП в размер на 40,48 % и ГПР в размер н 48,90 %, която сума следвало да бъде върната на 18 месечни вноски. С договор за допълнителни услуги към договора за заем от ** г., сключен между страните, било договорено и ползването на пакет „**“ от ищеца за срок от 18 месеца, за която същият следвало да заплаща месечна вноска в размер на 141,36 лева. Същата включвала посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на ответника, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване и право за участие в специални промоции.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, 2 че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Както бе посочено, клаузата на чл. 3 от допълнителното споразумение възлага в тежест на ищеца да заплати такса за ползване на пакет „**“ в общ размер на 2544,48 лева. Посочената такса, обаче, не е включена от ответника към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните 3 стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид услугите, които се предоставят с пакет „**“ и с оглед неговия размер, който е по – висок от предоставената главница, посочената такса е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на чл.3 от допълнителното споразумение към договора за потребителски кредит е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД – поради противоречие с имепративната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и чл. 19, ал.5 ЗПК.

Отделно от изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния анекс е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че целият анекс е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложеното води и до недействителност на клаузата за заплащане на възнаградителна 4 лихва.

Поради изложеното така предявените искове се явяват основателни и като такива, следва да бъдат уважени.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 63,36 евро, които следва да му бъдат присъдени.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца Л. Л. – адв. К..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на предявените искове, липсата на фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото по делото са събирани единствено писмени доказателства, като същото е приключило в едно съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. К.

5 следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 400,00 лева, респ.

204,52 евро.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на допълнителни услуги „**“ по Договор за паричен заем ** № **/** г., сключен между Л. Б. Л., ЕГН: **********, и „Микро Кредит“ АД, ЕИК: 202073629, страните, ведно с договор за допълнителни услуги ** г., сключен между тях, са недействителни на основание чл. 21, ал.1 ЗПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Микро Кредит“ АД, ЕИК:

202073629, ДА ЗАПЛАТИ на Л. Б. Л., ЕГН: **********, сумата в размер на 63,36 евро (шестдесет и три евро и тридесет и шест евроцента), представляващи разноски по делото.

ОСЪЖДА „Микро Кредит“ АД, ЕИК: 202073629, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат К. Й. К. от АК **, с личен № **, с адрес: гр. **, ул. **, сумата от 204,52 евро (двеста и четири евро и петдесет и два евроцента), представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Л. Б. Л., ЕГН: **********, в производството по настоящото гр.д. № 983/2026 г. на Районен съд Пловдив.